psychanalyse, journalisme, humour

2011-07-15T18:44:00.009+03:00

Патрик Деларош: Забраната и авторитетът са необходимост за детето

*Те „рамкират” детето, предпазват го от рискове и от психологически смущения;
*Юношеството оспорва авторитаризма на „теократичния баща” и на „всемогъщата майка” и налага нов тип родителски авторитет;
*Темите-табу травмират детето;

Визитка: Патрик Деларош е парижки психиатър и психоаналитик, с над 30-годишна практика в терапията на младежи с проблеми. Написал е 13 книги за родители и специалисти, 5 от които вече са преведени на български. При едно от последните му гостувания в София ние поговорихме около следните въпроси:
- Психоаналитиците придават огромно значение на фамилната история за психическото изграждане на детето. А напоследък те заговориха и за ролята на укриваните в нея тайни, на т.нар. „не-изказано”.
- Действително, семейната история е определяща за психическото изграждане на детето. Под „не-изказано” ние имаме пред вид темите-табу, семейните тайни свързани с родословие, произход, кръвосмешение, криминално, военно престъпление и т.н., изобщо – с всичко онова, което родителите, както и бабите и дядовците, обикновено укриват от детето, с цел „да го предпазят”. Това обаче е илюзия. Всъщност премълчаваната тайна е травматизъм за детето. То далеч не се заблуждава, когато се натъкне на нещо не-изказано и не получи отговор на своя първи и, най-често - последен въпрос. Забраната да мисли върху въпросните обстоятелства не предпазва истински детето, тя го смущава много повече, отколкото действителността, колкото драматична и мъчителна понякога да е тя. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто обичаше да казва: „Да искаме от детето да се структурира върху някакво „не-изказано”, означава да искаме от него да отрича една част от себе си”.
И впрочем всеки психоаналитичен терапевт констатира в практиката си колко чувствителни са децата към потуленото в семейната история и в каква степен детските симптоми могат да свидетелстват за наличието на някакви тайни. И нещо повече – „не-изказаното” е травматично не само за онзи, който директно го „понася”, но се явява още по-голям травматизъм за представителите на по-следващите генерации, понеже те вече не разполагат с необходимите средства и елементи, за да го реконструират и разберат.
- В епохата на краен либерализъм във възпитанието, вие пледирате в книгите си, че авторитетът и забраната са абсолютна необходимост за израстването на детето, защо?
- Ние живеем във време, което като всяко друго, се опитва да коригира заблудите на предходното. И всяка генерация подновява поправянето на възпитателните грешки, от които е страдала. За жалост, подобна корекция (или опити за корекция) произвеждат понякога само едно карикатурно залитане в обратната посока. Така например авторитаризмът поражда лаксизъм (крайна толерантност, бел.моя). Авторитаризмът, бидейки по дефиниция власт която не се оспорва, отключва у родителите, които са го понасяли, лаксизъм без забрани, чиито ефекти са даже още по-пагубни за възпитанието. Несъмнено, и единият, и другият подход са вредни. Авторитаризмът - понеже заменя словото с „ твърдата ръка”, която, както подсказва израза, дресира детето подобно на животинче. А лаксизмът - защото точно наопаки, претендира да не се противопоставя нищо на детето и фактически го изоставя подвластно на собствените му прищевки и капризи. Но детето се изгражда от една страна благодарение на онова, което му се дава, а също така и на онова, което му се отказва.
Възпитанието без забрани отрича разликата между поколенията. Забраната в действителност няма същия смисъл за детето, както за възрастния. За възрастния липсата на забрана има смисъла на свобода. А при детето тази липса го кара просто да се излага на опасности. Детето се нуждае от „рамкиране”, от поставяне на граници и защото тяхното отсъствие поражда тревожност у него. То има потребност от родители, които да го направляват и до една определена възраст някой друг трябва да решава вместо него. Така че забраната в широкия смисъл на думата е важна в три области: за възпитанието (няма възпитаване без забрана); за живота в обществото (тоест извън семейната среда) и за психическото здраве. Може да се твърди, че всякакви леки или по-сериозни психологически смущения у детето, като се почне от баналната двигателна нестабилност, та чак до тежките разстройства на личността, произтичат от липсата на забрани. Последните обаче не бива да се бъркат с наказанието.
Нека правилно бъда разбран - не пледирам за завръщане на строгото, т.нар. „английски тип” възпитание. Онова, което искам да кажа е, че авторитетът на родителите би следвало да бъде абсолютно достатъчен, за да накара детето да уважава тяхната забрана. И колкото по-стабилен е той, толкова по-малко на тях им се налага да формулират забрани. Освен това, детето има нужда именно неговите родители, а не примерно бабите и дядовците да са тези, които да го принуждават да се подчинява.
- А как мястото, което майката и бащата заемат в детството, се променя в етапа на юношеството?
- Тук ще трябва отново да говоря за авторитета, за това от кого той е представляван и как се трансформира през юношеството. Неохегелианският философ Александър Кожев разграничава 4 типа авторитет, които аз доразработих и разпрострях върху семейството. Първият тип, изведен от учението на Платон, се основава на идеята за справедливостта. Той е представляван от двамата родители, формулата му е „Равенство”. Вторият тип авторитет, чиято основа е теокрацията, произтича от бащата „като наместник на бога” и се формулира с: „Така е, а не другояче”. Това е власт без обяснения. Третият тип авторитет почива върху идеите на Аристотел и посоката му на действие е от по-големия към по-малкия, от учителя към ученика, или най-общо казано – това е авторитетът на възрастния, който знае повече за бъдещето от младия човек и ще го учи що е то животът. Формулата му е : „Следвай моя пример!” В семейството той може да бъде представен както от майката, така и от бащата. Четвъртият тип авторитет се основава върху Хегел и е «законът на по-силния». Тук това е майката, защото тя има директен контакт и незабавна власт върху детето, която при бащата е опосредствана от словото. Бащата казва онова, което трябва да се направи, но не проверява, ако му се подчиняват. Майката го казва и незабавно проверява дали е сторено. В първия случай детето се подчинява, ако го иска, а във втория – защото е принудено да се подчини. Формулата е: «Прави каквото ти казвам!»
Ако по време на детството и четирите типа авторитет са представени в семейния живот, то през юношеството постепенно изчезват (или най-малкото - биват оспорвани от юношата) два от тях - тези, които са носени от едния родител: теократичния баща (вариант 2) или « всемогъщата» майка (вариант 4). За сметка на това младежът настойчиво претендира за първия и за третия тип авторитет, упражнявани от двамата родители и почиващи върху «справедливост» и «бъдеще». Ето, този нов тип авторитет предстои да се «сверява» и да се «нагажда», в периода на юношеството, в зависимост, разбира се, от всеки отделен случай.

PS Интервюто е публикувано и в юлския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2011-06-15T11:43:00.002+03:00

Клод Букобза:Представата за майчинството е твърде идеализирана понякога
*Феноменът на следродилната депресия засяга около 15% от жените, ако не се лекува, тя продължава поне 18 месеца и има последствия върху децата;
*Връзката майка-дете се натъква на всички трудности, които съпътстват и останалите човешки взаимоотношения;
Визитка: Клод Букобза е френска психоложка и доскоро председателстваше една от най-уважаваните психоаналитични асоциации в родината си - „Еспас аналитик”. Тя се е специализирала в терапевтичната работа със съвсем малки деца и работи в детското психиатрично отделение на болницата в Сен Дени, където преди повече от 18 години е основала така нареченото „Подразделение за прием на майки и деца”. Това са специални звена към френските болници, в които се посрещат майки и техните новородени, по повод на някаква патология във връзката помежду им, както и за превенция на евентуални последващи проблеми у детето. Към подобни звена пациентките най-често биват адресирани от съответните местни структури по майчино и детско здравеопазване и услугата е напълно безплатна за тях. Практиката е тук да се приемат по няколко жени едновременно, заедно с децата им, като регламентът налага те сами да полагат грижи за тях (освен по изключение). Майките посещават институцията през деня, няколко пъти в седмицата, и имат възможността както да общуват помежду си, така и да разговарят със специалистите. Но нека дадем думата на самата г-жа Букобза:

-Жените, които приемаме, понякога са със следродилна психоза. Но това е сравнително рядко явление, все пак. Най-често става дума за майки със следродилна депресия. Съвременни западни проучвания сочат, че тя засяга около 15% от жените, което е сериозна величина. Освен това, според психиатричната литература, ако не се лекува, следродилната депресия продължава най-малко 18 месеца, което е дълъг период и има негативни последици върху детето. За мен тази депресия не е просто патология, а свидетелство за екзистенциалните трудности, за това, че не е така лесно за една жена да се разбира със своето бебе, че по определен начин майчината любов не е инстинкт, не е „естествена”, а е връзка, която се изгражда - с всичките онези трудности, на които се натъкват човешките взаимоотношения. Разбира се, една жена може да има хиляди основания, поради които да бъде потисната когато роди бебе. Но тук аз имам пред вид преди всичко майки, които нямат видими проблеми - те са процъфтявали по време на бременността си, родили са без усложнения хубаво и здраво бебе, което са желаели, имат до себе си съпруг или приятел, който да им помага. И именно появата на детето изправя майката пред трудности. Доста време е необходимо, за да се признае подобен проблем. Първо, депресията не се отключва непосредствено след раждането, а обикновено някъде около третата седмица, когато майката вече се е прибрала у дома и се изплъзва от погледа на лекаря. Такива майки изпитват голяма умора и не особен ентусиазъм от грижите по децата си. Често споделят, че им е странно, че бебето „сякаш не е тяхно”, че все едно „са им го дали като на детегледачка”. И понеже нямат видимо основание за своето неразположение, майките не го изразяват външно. Освен това, в нашите общества битува някаква идеализирана представа за щастливото майчинство. Така че тези жени се въздържат да дадат израз на своите проблеми, и то до такава степен, че някои ръководства по психиатрии наричат това явление „усмихнатите депресии”. Но ето че от едно 6-7 години у нас, във Франция, все повече се заговори за тях, медиите също се включиха активно и жените дръзват малко повечко да споделят. А преди те не смееха да разговарят даже със съпрузите си, и „удържаха фронта” до мига, в който, понякога, всичко се сгромоляса.
- Как бихме могли да си обясним това явление?
- Моята интерпретация е, че на майките им е трудно да се грижат за бебето, понеже става дума за връзка на тяло с тяло. Разбира се, самите ние, психолозите, нееднократно сме наблягали на факта, че на бебето трябва да се говори, че между него и майката има обмен на смисли, на значения, на обич, на привързаност, на чувства. Разбира се. Но в крайна сметка това е връзка, която минава през тялото. Бебето е налице, то не може да говори, да каже „гладно съм”, „студено ми е” и майките се питат - какво очаква от мен, защо ме гледа така? Погледът му ги преследва, плачът му им продънва ушите. Те имат чувството, че то непрестанно е там, че иска нещо от тях, както се казва още - че ги „канибализира”, т.е. поглъща и разрушава. Често тези майки съзнават своята безпомощност, трудностите си, те са подтиснати. Френската детска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че ръцете, с които майките са така безпомощни, накрая се преобръщат и с тях те могат да удрят и да разтърсват бебето, което през цялото време им напомня за собствената им безпомощност. По същество това е преобръщане на функцията на майчините ръце: вместо да милват, да люлеят бебето в прегръдките си, те удрят, изоставят…И гласът, вместо да е галещ, се превръща в рязък и груб. Би могло също така да се каже, че по някакъв начин майките се борят и срещу собствената си безпомощност. Което може да се разпростре от проявата на съвсем малко грубост спрямо детето, до т.нар. „синдром на разтърсваните бебета”(когато изнервеният родител разтърси силно крехкото телце на бебето или го шамароса, което крие тежки, дори фатални последици за новороденото, бел. ред.). Не зная дали при вас се признава и се говори за тази патология, но при нас отскоро тя вече е широко обсъждан факт.
Откакто основахме нашата структура за прием на майки, ние сме се срещали с много жени. И щом майките съумееха да почувстват, че тук никой няма да ги осъжда, че няма да се вика полиция, те биваха в състояние да разкажат за упражненото насилие спрямо бебето си. В началото медицинските сестри и обслужващият персонал се шокираха от чутото. Опитът обаче бързо ни подсказа, че колкото повече жените говореха за своите трудности, толкова по-малко вършеха нещо необмислено в действителността и дори самите те изнамираха средствата да вземат предохранителни мерки. Например една от тях споделяше: „Когато усетя, че ще направя някоя глупост, оставям бебето в стаята, а аз отивам в кухнята”. Виждате, че тя се опитва да вкара малко дистанция между себе си и детето. Защото мъчителното във взаимоотношението майка-бебе е, че тази връзка е абсолютно дуална, т.е. дори и когато жената има съпруг или партньор, има обкръжение, тя е с усещането, че е оставена напълно сама да се грижи за бебето. А когато човек е изоставен насаме с другия, лице в лице с него, накрая всичко приключва с това те взаимно да се „разкъсат”. И така, лека-полека, като разказваха за всичко това, майките съумяваха да вкарат дистанция с бебето и което е още по-важно – някой трети, на когото да говорят. И аз горещо препоръчвам в подобни случаи никога да не се оставя майката сама, напълно изолирана с бебето – т.е. трябва обществото да предлага места: забавачници, общински центрове пр., където тя да е в състояние да повери за малко детето и да отдели време за себе си, за да не се превръща тяхната връзка във вид затвор, в закрепостяване с детето.
- А може ли да се мисли за "следродилна депресия" и при бащата?
- Не зная дали така трябва да го наричаме. Но проблема, който често се среща при тях, е свързан с трудността им да заемат мястото си на бащи, да осъществят смяната в поколенията. Два са възловите моменти, когато поведението на мъжа коренно може да се промени: било когато жената му съобщи че е бременна, било в момента на раждането на детето. Дори когато мъжът е отговорен, обича жена си, присъства у дома, някои майки ни споделят, че той направо се преобразява в юноша: започва да излиза по кафенета, да се среща с приятели, да играе футбол в неделите и те почти не го виждат. И онова, което за жалост също така наблюдаваме (например в нашата община, където живеят по-бедни социални класи и емигранти), е фактът, че много бащи „се изпаряват”, напускат дома си. Те по същество не понасят превръщането на съпругата си в майка, това е непоносимо за тях, било защото твърде много им напомня за собствената им майка, било понеже те се трансформират в бащи и съответно ще трябва да бъдат отговорни. И си тръгват, което по никакъв начин не подпомага майката, останала насаме с детето. То от своя страна й създава усещането, че превръщайки се в майка, тя се проваля като потенциално желан обект за съпруга си. Детето, което понякога тя не е желаела, или пък е желаела, непрестанно й напомня за мъжа, който си е отишъл. Нерядко въпросното обстоятелство също е фактор за малтретиране на бебето, защото съзнавано или не, майката го превръща в отговорно за бащиното заминаване.Така при най-малкото затруднение тя може да насочи и разтовари своята агресивност върху детето си.
- Ще обобщите ли какво за жената представлява майчинството?
- Казано с психоаналитични термини, превръщането в майка за една жена, това е способността й да премести своя нарцисизъм върху някого другиго, в случая – върху детето. Това ще рече, че превръщайки се в майка, тя за малко, разбира се - не за цял живот, ще „позагърби” собствените си интереси. Тя ще ги пренебрегне, за да ги пренасочи към детето. Онова, която ще я изпълва с гордост, ще бъде да има хубаво, добре облечено дете, което съседите и познатите ще намират за прекрасно, и към което ще се отправят комплименти, повече отколкото към нея самата. Но много жени, които нямат солидно изградена личност (защото трябва да бъдеш стабилна, устойчива личност, за да понесеш всичко това) или са малко инфантилни, малко незрели, такива жени не съумяват да пренесат своя интерес върху детето. Те казват: „Аз през цялото време трябва да се грижа за бебето, а кой ще се грижи за мен?” Сякаш изпитват някаква огледална ревност спрямо тази позиция на бебето, за което непрекъснато се налага някой да полага грижи.
PS Седмичникът "Всичко за семейството" наскоро също публикува този текст.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2011-05-17T09:17:00.018+03:00

Снежина Русинова - Здравкова: Преводачът е съавтор и манипулатор

Визитка: Невъзможно е да вкараш Снежина Русинова - Здравкова в някакво русло. Тя просто е от ония неукротими натури, дето непрекъснато излизат извън борда и търсят да преоткрият себе си… извън себе си! Преподавателка и преводачка от и на френски, Снежина има за хоби поне още 10-ина езици (от които ползва английски и италиански). При все, че още от времето на сливенското й детство нейната голяма страст е операта (и сега е близо до нея, като репетитор в Националната Опера!), тя не се отказва и от други жанрове музика. Дъщеря е на известния от близкото ни минало актьор Християн Русинов (когото помним от филми като „Тютюн”, „Записки по българските въстания”, „Капитан Петко войвода”, „Иван Кондарев”, „Покрив” и др.) Обаче не пожелала кариерата на баща си. Но пък „дебютирала актьорски” още като бебе, когато изненадващо изпълзяла на сцената в спектакъла „На дъното”. Разсмяла сливенската публика и едва не превърнала драмата на Горки в комедия. Но дала трайна заявка за „сценично присъствие”, макар и в друг формат – като театрален преводач. От 1997 година насам в столицата и в страната са поставени 17 пиеси в неин превод. Това са творби на драматурзите Жан Ануй, Ясмина Реза, Жан-Пиер Допань, Франсис Вебер, Ив Жамиак, Ерик Асус и, разбира се, на Ерик-Еманюел Шмит - най-четения и игран съвременен френски автор, с когото Снежина не само театрално, но и буквално запозна българския зрител миналото лято по време на Световния форум на изкуствата «Под звездите» във Варна.
Изреденото дотук някак съвсем естествено вписва в нейната биография и обстоятелството, че е сред съоснователите на Клуба на театралните преводачи у нас.
А пред вид че е семейна, то двете й дъщери, съпругът, и най-вече - котката Кити, са първите й читатели и нейните най-строги редактори.

- Работата ти е „задкулисна” и анонимна за публиката. Кой е най-големият аплодисмент, който си получавала - този на зрителите ли?
- С една позната се видяхме след спектакъл, който много й беше харесал. Аз спонтанно й благодарих, а тя се учуди защо. Припомних й, че съм преводачката. На което тя ми даде най-страхотния комплимент: „Ох, а пък аз въобще бях забравила, че това не е българска пиеса”. Иначе - да, добрите отзиви на познати и на непознати и аплодисментите на публиката, са, разбира се, възнаграждението за труда на преводача. А от професионалистите - Илка Зафирова, Велко Кънев и Мариус Донкин са актьорите, които публично са ми благодарили за превода.
- Това не е ли и „утехата на преводача” заради нарцистичната рана, породена от раздялата с илюзията за перфектност, доколкото преводът може да бъде само повече или по-малко сполучлив, но никога - „абсолютен”? Жак Дерида, ако не се лъжа, твърди, че „преводът е другото име на невъзможността”?
- Един превод никога не може да бъде огледало на оригинала! Дори ако всички думи в оригиналния текст имат своя точен или абсолютен аналог на български, преведеният пасаж не може да има същото звучене, както в оригинал!
- А доколко преводачът е съавтор в пиесата?
- Доколкото той „интерпретира” текста! Нещо повече - преводачът в известна степен е и вид манипулатор. Дадох си сметка за това, когато чух един режисьор, нефранкофон, да говори за въздействието, което му оказал авторът, когато го прочел за пръв път. Тогава ми хрумна: „Ами ако аз не го бях превела правилно или ако съм интерпретирала по своему идеята му, това значи, че манипулирам читателя, а оттам и зрителя!” Аз много държа на избора на думите си. Когато превеждам, „говоря” текста - пиша го и го произнасям едновременно, за да ми прозвучи изречението, да не е тромаво или двусмислено, да няма препратки назад, защото репликата се произнася и отминава и зрителят няма как да се върне обратно в театралното действие. Понякога допускам да употребя една дума на мястото на друга, но това са синоними в рамките на позволеното. Случва ми се да добавя пауза или някакво „нали” накрая, да разделя или обединя изречения, да променя пунктуация... Но винаги без да променям идеята. В този смисъл казвам, че ми е много важно да знам и за какъв тип актьор превеждам. А когато някой от тях ми предложи нещо различно, понеже „на него тази дума му лежи по-добре”, съм готова да го чуя и да обсъдим става ли или не. Идеалният вариант е, когато знам и кой е актьорът. Има и случаи, в които не отстъпвам, отстоявам преводите си пред актьорите или режисьора. В някои спектакли съм участвала и в голяма част от репетиционния процес – ако се налагат съкращения или промени. Но се е случвало да имам и неприятни изненади, като гледам направо премиера на спектакъла. Или промени в текста, или името на преводача липсва от афиша или програмата, а имаше случай, когато бяха разменени сцени и променен финалът - така бил решил режисьорът! Ами като не му харесва така подреденият текст, да си напише пиесата сам!!! За съжаление, много режисьори, а и директори на театри, все още не зачитат авторското право на преводача и не се съобразяват с това на кого е дадено то от агенцията на автора. Да не говорим, че и много от тях „забравят” да поискат разрешение за превод от автора, а това е задължително и знаем, че след като сме член на Европейския съюз ще ни „наблюдават” още по-внимателно дали спазваме законите.
- Авторът има ли начин да контролира доколко коректен е бил преводачът му?
- Във всеки случай сме длъжни да изпратим готовия текст в агенцията на автора. Но има и друг лакмус. Когато реакцията на българската публика съвпада с тази на френската например, както преди години констатирахме на представлението на „Енигматични вариации” с агентката на Ерик-Еманюел Шмит и с един френски театрален критик, които, естествено, не знаеха и дума български. Те силно се впечатлиха от играта на Стефан Данаилов – колко по-различен, че и доста по-добър!!! е той от Ален Делон във френския вариант на пиесата, а публиката реагираше по адекватен на текста начин. На мен също интерпретацията на Стефан Данаилов ми съответстваше повече на визията на автора. А през лятото, на форума във Варна, всички видяха как Ерик-Еманюел „говори” заедно с Мариус Донкин, който представи неговата монологична пиеса „Г-н Ибрахим и цветята на Корана” и после ми каза (пред много свидетели – хахахахаха!), че разбирал всяка дума и реакция на публиката!
- Но това е индиректен комплимент и за професионално изпълнената от теб задача! Впрочем, не без основание те наричат „преводачката, която доведе Шмит на българска сцена” - превела си всички негови пиеси, 9 от които са поставяни у нас. Откъде тръгна всичко и как се стигна до неговото гостуване в България миналото лято?
- Аз вече го бях гледала по телевизията през 94-а година, когато получи накуп три престижни награди Молиер, една от които за дебют (за „Посетителят” - пиесата имаше цели 9 номинации). По-късно бях в Париж с директора на Народния театър проф. Васил Стефанов, точно по времето, когато там се играеше първата постановка на неговите „Енигматични вариации”. Тогава проф. Стефанов получи този текст и ми възложи да прочета пиесата като се върнем и да му кажа какво мисля. А аз си изпуснах спирката, когато се зачетох в нея. И я преведох „на един дъх” - от четвъртък вечерта до понеделник на обед. И понеже накрая всичко ме болеше, повиках в неделя една приятелка, на която диктувах и тя я дописа вместо мен. Така през 1997-а година преведох първата пиеса. А личното ми запознанство с Шмит стана през 1998-а г., в театър Мариньи, на премиерата на „Фредерик или Булеварда на престъпленията” с участието на Жан-Пол Белмондо. Шмит ми определи среща след спектакъла, но когато отидох на служебния вход, портиерът ме отряза: „Г-н Белмондо не приема”. Напразно през сълзи му обяснявах, че имам среща не с него, а с автора. Той обаче реши, че ползвам името на Шмит, за да се добера до покоите на актьора. През това време г-н Белмондо излезе и беше нападнат от почитателки. Той е много приятен, на всекиго казва: „Добър вечер, много ви благодаря!” и въобще не се държи като звезда. Получих в крайна сметка една усмивка от негово име, независимо, че нямахме среща. Междувременно Шмит си беше тръгнал, а аз направих от това трагедията на живота си, още повече щом разбрах от агентката му, че ме е чакал и ми е бил приготвил книга. Две години по-късно случайността ни срещна по време на парижкото представление на „Хотел между тоя и оня свят”, където той се появи неочаквано и седна точно зад мен. Представих му се и той ми каза: „О, спомням си, ние с вас имаме неосъществена среща - историята с портиера”. И отново ми назначи среща - за около 15-20 минути. А тя продължи близо 2 часа и половина, време, през което секретарят му идваше на няколко пъти, за да му напомня и за „други ангажименти” - отработен трик да се прекъсват срещи, ако те се превърнат в досадни, но той го отпращаше. Оказа се, че Шмит не знае нищо за България, много му е интересно да дойде, но ангажиментите му пречат. Поне до миналото лято, когато той пристигна у нас като специален гост на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна 2010 г.
С Мариус Донкин отдавна искахме да го поканим. Още за премиерата на „Енигматични вариации” - тогава двамата със Стефан Данаилов положиха доста усилия да намерят подкрепа - имам предвид финансова, разбира се, за уреждането на неговото гостуване... но се оказа трудно. Когато се видяхме в Париж, Ерик каза, че е много любопитен да открие България - аз бях му разказвала много, а и снимки показвах, но програмата му е толкова натоварена, че е проблем да отдели дори два дни ей-така, импровизирано, а за да включи в програмата си посещение, трябва да е уговорено с агентите му месеци преди това. Та, след доста „уговорки” и разговори, Мариус Донкин го покани като почетен гост на първото издание на Световния форум на изкуствата «Под звездите» Варна и успя със сериозни усилия да обезпечи финансово това гостуване, а аз... Ами вложих цялата си способност да убеждавам и ... явно успях.
- Шмит е свръх-продуктивен и за има-няма само за едно десетилетие се превърна от доктор по философия в световно име в драматургията - негови пиеси се поставят в над 40 страни. Сам твърди, че за да се справи с тази творческа „булимия”, плува всеки ден по 2 км. А според една модерна теза, ние сме депресивни общества и произвеждаме терапевтична литература…
- Съгласна съм - повечето автори пишат, защото това е начин да се освободят. И Шмит изпитва подобна потребност. По повод есеистичния си текст „Писма до Моцарт”, той например разкрива: понеже много обичам Моцарт, имах нужда да споделя с него самия онова, което мисля. А дали не се страхува, че творческият му потенциал може да се изчерпи? Даже и преводачът! - хахахахаха! се страхува да не започне да се повтаря във всеки превод - поне за мен е така и затова не мога да превеждам „на конвейр”. Всеки в някакъв момент е имал такива страхове. Може би и затова Шмит се насочва към различни дейности. Имаше период, в който пишеше либрета за опери и понесе много критика, понеже се смяташе, че трябва да се ползват само оригиналните. А той възразяваше, че и на зрителя, който не разбира в оригинал, трябва да се осигури достъп, че и той трябва да бъде спечелен за това изкуство. И че субтитрите са решение, но не ексклузивно решение!
- Има ли „женски” и „мъжки” стил в съвременната драматургия?
- Струва ми се, че жените експериментират повече с не-директни внушения. „Краят остава за вас” - имаше такава пиеса от Георги Данаилов навремето, която отразява философията на подобна драматургия. На публиката се предоставя личния избор да решава дали този герой е симпатичен или не и защо, и в каква посока се развива епилогът. В „Случайна среща” на Ясмина Реза, двама души, мъж и жена, седят един срещу друг и си произнасят „наум” монолози, а когато накрая разменят две изречения, в тях няма нищо общо с вътрешните им мисли. Авторката не дава и идеи за декор или за реакции на героите, с което оставя по-голяма свобода на режисьора и на актьорите. Докато при мъжете-творци като че ли има известно безпокойство да не би да останат неразбрани от публиката. Шмит например е много педантичен и подробен в насоките, които отправя към режисьора. Диалогът - интелигентен, духовит, а пред всеки персонаж - по два реда инструкции какво точно да направи. Разсейващо е - за преводача... И в такива случаи аз първо превеждам диалога и когато започна редакцията, добавям ремарките, защото се случва и те да помогнат за намирането на по-точната дума… От друга страна, авторите-мъже като че ли не се страхуват от употребата на повече насилие или грубост в думите или в сценичното действие. В известен смисъл тяхното писане „не щади” емоциите на зрителя.
- Имаш ли любима фраза от преводите?
- Имам по-скоро любима чуждица и тя е „позитивирам”, научила съм всички около мен на нея. Нямам и предпочитан превод, макар че изпитвам известно „самовъзхищение” от „Развратникът” (пиеса на Шмит, поставяна в театър София - бел. моя.) Тя беше предизвикателство, може би най-тежкият ми превод. Е, оттогава имам и други с които „се гордея”. Във всеки случай, Ясмина Реза е трудна за превеждане, независимо дали е театър или проза... Но казват, че се справям (хахахахаха...)
Предполагам, че така е с всички преводачи - във всяка пиеса, която превеждам, откривам в един или в няколко персонажа себе си или поне мои черти и после неволно „си присвоявам” техни думи или цели изречения, а понякога дори идеи!!! Но в тези случаи винаги добавям или започвам с „както казва еди-кой си еди-къде си...” То сигурно пак е вид професионално изкривяване...
- Ако горното е „венецът” ти като преводач, може ли да се каже, че триумфът ти като „даскал” е актьорът Стоян Алексиев, с когото за броени дни сте разучили пиеса на френски и то така, че парижката публика изобщо не повярвала, че той не знае езика?
- О, той не е единственият ми добър ученик, и не беше за броени дни! Няколко месеца много сериозна работа и от двете страни. Подготвяла съм доста наши актьори за ролите им във френски филмови продукции. На мен ми харесваше и когато преподавах, говоря за тринадесетте години, през които подготвях курсисти във Френския културен институт за изпитите на Френската търговско-промишлена палата. Но там предизвикателството беше друго. Успех е, когато хора, които нямат понятие от тази терминология, започнат да боравят с нея адекватно, да напипват проблема като един икономист. Въпреки сериозността на материята, винаги съм считала много важно правилното и непрекъснато употребяване на чувството за хумор - в преподаването, както и в превеждането. И съжалявам колегите, които нямат такова, или избягват да го прилагат в работата си.
- Съпътстват ли анекдотите битието ти на преводачка?
- Много! Спомням си за една делова среща, на която преди време превеждах. Присъстваха и други българи, които говорят френски, но слава богу, че нямаше французи, които да разбират български. Един от българите подпийна сериозно и започна да се изказва нетактично за французите. „Преведох” думите му с непроницаема усмивка - просто преразказах всичко онова, което беше казал малко преди това (защото, разбира се, не мога да си измислям!) За беда той не спря дотук, а реши на всяка цена да разкаже виц - непреведим и вулгарен. Разказах първия хрумнал ми виц на френски. От това, че прецених горе-долу дължината и от това, че французинът се разсмя, настъпи мир и спокойствие. След срещата един от сътрапезниците дойде да ми изкаже похвала: „Измъкнахте се невероятно, свалям ви шапка!” Благодарих и приех шапката. Друг „любим” анекдот: с Теди Москов на Фестивала в Авиньон сме на директно предаване по телевизията. Той споменава за „България по време на социализма”, което аз превеждам като „при комунистическия режим”. Той в ефир ми заявява: „Не съм споменал комунистически!” И аз тихо му обяснявам, че за французите така е по-разбираемо, защото по него време правителството им е социалистическо. Той се съгласява, а аз се извинявам на журналистите за малкото отклонение. А проф.Азарян - светла му памет! пред публика веднъж ме поправи за превода на едно заглавие. Усмихнах се и му благодарих, а всъщност едва не се разплаках. Мисля, че всеки преводач се е сблъсквал в практиката си с подобни неща. Тази професия изисква рефлекс, концентрация и да умееш да запазиш самообладание.
- Ти не се захващаш с превода на текст, който не „усещаш”, който не те докосва по някакъв начин. Каква „преводаческа тръпка” породи у теб „Брачната илюзия” на Ерик Асус - пиеса, чиято премиера предстои на 19-и май, на сцената на „Сълза и смях”? И какво да очакваме от нея?
Аз към всеки текст подхождам с убеждението, че в него има автобиографичен елемент... От страна на автора, а оттам - и на преводача... Мисля, че всеки от вас - семеен или несемеен... ще се разпознае тук, тъй като става въпрос за една семейна двойка... И техен приятел... Повече няма да кажа за съдържанието. Ерик Асус е много поставян - особено през последните години - драматург, може би е жалко, че чак сега „стъпва” на българска сцена... А може би не е. Анекдотичното при „запознанството” на българския зрител с него е, че преводът на „Брачната илюзия” беше представен на едно от четенията, организирани в Младежкия театър от Клуба на театралния преводач, само два дни след като получи престижната театрална награда „Молиер” за драматургия през 2010 г. и че поради ангажимент на актрисата, която трябваше да чете ролята на Жана.... аз се „превъплътих” в този образ. Голямо забавление беше! И, слава Богу, аз не се вземам насериозно - имам предвид себе си... и това много ми помага и в работата, и в отношенията ми с останалите.

PS За основа на нашия разговор послужи едно публикувано преди години в българската преса интервю, чийто текст сме актуализирали само дотолкова, доколкото времето на изминалите години неизбежно е нанесло своите промени.
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2010-10-31T17:48:00.027+02:00

Françoise Wuilmart, traductrice littéraire, directrice du CTLS et du CETL, Belgique, professeur émérite de l’ISTI, Bruxelles:

Le traducteur n’est pas un traître, mais la traduction est forcément une traîtrise
Carte de visite : Françoise Wuilmart est belge, germaniste de formation. Elle a consacré 40 ans à la traduction et a travaillé pour de grandes Maisons d’Édition françaises et belges, telles que Gallimard, Flammarion, Actes Sud, La Différence, Labor. Ses traductions du philosophe allemand Ernst Bloch et de l’écrivain et essayiste autrichien Jean Améry (nom véritable : Hans Mayer) ont été couronnées de trois prix : Le prix « Ernst Bloch » en 1991, le Prix européen de la meilleure traduction littéraire « Aristeïon » en 1993, et le Prix « Gérard de Nerval » décerné par la SGDL (Société des gens de Lettres) en 1996. Soucieuse de la transmission de l’art de la traduction, Françoise a créé et dirige en Belgique deux institutions importantes : le Centre Européen de traduction littéraire (cycle de formation pratique en deux ans, animé par les meilleurs professionnels) et le Collège Européen des traducteurs littéraires. Situé à Seneffe (petite ville à une demi-heure de Bruxelles), il ouvre ses portes deux fois l’an à des traducteurs venus du monde entier pour y travailler sur des textes d’auteurs belges de langue française, découvrir les nouveautés de cette littérature, rencontrer « leurs » auteurs, communiquer entre eux et s’adonner à… l’épicuréisme. Car, bien qu’il soit conçu sur un modèle similaire à celui des onze autres collèges européens de la traduction, « le belge » a les avantages d’ajouter à l’hédonisme intellectuel une délectation raffinée des sens : situé dans le domaine d’un château du XVIIIe siècle, il est aussi organisé autour de la table desservie par le chef-cuisinier Claude Pohlig qui fait précéder chaque service d’un poème culinaire qu’il vient d’improviser. Et, autant que je sache (du moins à en croire mes informateurs), il est le meilleur cuisinier (parmi les poètes) et le meilleur poète (parmi les cuisiniers, mais pas seulement, on comprendra bientôt pourquoi). Et last, but not least, le travail du Collège se déroule sous l’égide de la remarquable Françoise Wuilmart, que la confrérie des traducteurs a péremptoirement appelée « Mère supérieure ». (Ajoutons, quand même, qu’à part
« supérieure », Françoise est « simplement » mère : d’un fils psychologue et d’une fille médecin).
- Françoise, pourrais-tu nous présenter brièvement la littérature belge francophone, relativement peu connue chez nous ?
- La littérature belge de langue française est assez jeune, parce que la Belgique est jeune, elle date de 1830. Ses caractéristiques en quelques mots : il y a, parmi les auteurs belges de langue française, beaucoup de Flamands et c’est une spécificité, parce qu’ils écrivent en français, tandis que l’esprit du livre et l’atmosphère restent ceux de la Flandre (je pense à Georges Rodenbach, à Guy Vaes… Charles Bertin situe aussi bon nombre de ses romans en Flandre). Trois tendances caractérisent la littérature belge : le surréalisme (avec des auteurs comme Paul Nougé, André Baillon, Henri Michaux), le symbolisme (avec Maeterlinck, lauréat du prix Nobel en 1911, Emile Verhaeren, notre Victor Hugo) et aussi le fantastique (Thomas Owen, Jean-Baptiste Baronian et d’autres). En gros, surréalisme, fantastique et symbolisme composent « l’âme » de la littérature belge. C’est une littérature très riche et nous avons quantité d’auteurs contemporains qui se sont vu décerner des prix en France : François Weyergans a eu le prix Goncourt en 2005, Pierre Mertens, Jacqueline Harpman et Jean-Philippe Toussaint sont des lauréats du prix Médicis, respectivement en 1987, 1996 et 2005. Nous avons une littérature de qualité et les critiques français sont les premiers à le reconnaître. Des auteurs comme Caroline Lamarche, Werner Lambersy, André Marcel Adamek, François Emmanuel ont une écriture plastique d’une grande profondeur et publient chez des éditeurs français renommés. Nous avons aussi Amélie Nothomb, véritable auteur à succès, sans oublier ce fameux Liégeois, Georges Simenon, qui a écrit ses « Maigret » et à côté… ses vrais romans, « durs », comme il aimait les appeler … Sans oublier Christian Dotremont, Guy Goffette, Liliane Wouters, William Cliff : autres grandes figures qui appartiennent à la littérature belge francophone.
- Le goût pour le fantastique que tu mentionnes, c’est un trait de l’âme belge ou cela provient de votre folklore ?
- Je ne crois pas que cela vienne du folklore, mais il y a très certainement une âme belge. On peut dire que nous, les Belges, sommes surréalistes au quotidien, c’est fou ce qu’il peut arriver de choses surréalistes et fantastiques en Belgique. Le réalisme magique est aussi très belge, il se manifeste également en Flandre d’ailleurs, avec Johan Daisne par exemple, qui est un maître du genre. Donc, il est bien vrai que toutes ces tendances sont bien présentes au départ dans l’âme et le vécu belges. Nous sommes donc tout naturellement très attirés par ce genre de littérature, un peu comme les Anglais sont attirés par les romans gothiques. Dans nos contes populaires il y a beaucoup de fantastique, mais peut-être les contes populaires allemands ont-ils quelque chose de tout aussi fantastique, bien sûr, quoique le fantastique ici soit d’une autre nature.
Et nous avons également le sens de l’autodérision : le Belge ne se prend jamais au sérieux. Chez nous il y a très peu d’égos qui se prennent pour de grands personnages, nous aimons rire de nous-mêmes.
- Et l’histoire du Collège que tu diriges depuis 14 ans est pas mal colorée d’anecdotes…
- Et oui, ici, parfois des relations amoureuses se nouent, comme dans les autres collèges d’ailleurs, ce qui me semble tout à fait normal… Il y avait, par exemple, ce traducteur allemand tombé amoureux d’une traductrice italienne mais qui préférait le cacher. Or un jour je reçois un coup de fil des gardiens de la salle de contrôle qui surveillent par caméra tout le domaine et qui me disent : « Mme Wuilmart, vous pouvez dire à vos traducteurs qu’ils peuvent rentrer dans le collège par les portes au lieu de passer par les fenêtres. » Explication : ils avaient vu le traducteur allemand, soucieux de discrétion, pénétrer dans la chambre de l’Italienne par une fenêtre donnant sur le parc…
Des anecdotes amusantes il y en a chaque année. Mais surtout des expériences très intéressantes. Ainsi avons-nous reçu ici, comme on le fait souvent, un auteur en résidence avec ses traducteurs. En l’occurrence : Jean-Philippe Toussaint et ses dix traducteurs issus de pays les plus divers. Pendant deux semaines ils se sont réunis de deux à trois heures par jour et tous posaient leurs questions à l’auteur. Entendre les questions des uns et des autres était très bénéfique pour tous : les questionnements du Chinois n’étaient pas les mêmes que ceux de la Hollandaise, car les questions portaient sur des détails culturels.
Autre anecdote : à la fin de la session nous avons eu l’idée de demander aux traducteurs d’écrire un texte d’une page, qui réunirait tous les titres de romans de Toussaint, titres qui sont très typés, très concrets : « La salle de bain », « L’appareil photo », « Fuir », « Faire l’amour », «Monsieur », « La télévision », « La Réticence » etc. Le résultat ne devait surtout pas être artificiel, du style de : « Je suis rentré dans la salle de bain pour prendre l’appareil photo avant de fuir pour aller faire l’amour » etc., ce qui aurait été une solution simpliste et trop évidente. Il fallait que les titres soient intégrés de manière plus discrète dans une narration élaborée. Nos textes seraient tous anonymes pour être présentés au jury composé de l’auteur lui-même et de Jean-Luc Outers (auteur belge, Directeur du Service de la Promotion des Lettres au ministère de la Culture de la Communauté Française de Belgique).
Le jury a lu les textes, les a classés par ordre de préférence et m’a finalement tendu le «meilleur » pour que je le lise au public des résidents présents. Vint bien sûr la question : « Qui est l’heureux auteur du texte primé? » C’était celui de Claude, notre cuisinier ! Quant à moi, j’occupais quand même la deuxième place, après notre chef coq !
- Penses-tu que la traduction peut être « masculine » ou « féminine », est-ce que quelqu’un qui n’a pas de sens d’humour peut traduire de l’humour ?
- Ce sont deux questions fondamentales. J’ai d’ailleurs écrit un long article et fait une conférence sur le premier sujet à Paris, lors d’un colloque qui s’est tenu à la Sorbonne. En gros : cette histoire d’écriture masculine et féminine fait rire certaines personnes qui ne font pas de distinction. L’écriture artistique est asexuée, disent-ils. Je ne partage pas leur opinion. Pour moi, c’est avant tout une question d’imaginaire, d’imaginaire masculin, et d’imaginaire féminin. Et je crois que l’imaginaire féminin est très différent de l’imaginaire masculin. Alors : est-ce que une femme peut traduire un homme et vice-versa ? Voici ma théorie et voici comment cela fonctionne chez moi, qui pendant toute ma carrière ai traduit surtout des hommes. Il s’agit grosso modo d’une relation triangulaire : c’est ma part féminine qui est toujours séduite par la voix masculine. Ernst Bloch avait une voix prophétique d’homme, et une écriture puissante, c’était un prophète… Jean Améry, juif autrichien qui est passé par les camps de concentration, était très amer et habité de ressentiments, mais son écriture demeurait forte et virulente, j’ai donc été séduite – moi, la femme – par cette voix masculine. Mais quand il s’agissait de reproduire leur écriture à l’un et à l’autre, c’était ma part masculine qui se mettait à l’œuvre. En effet nous sommes tous bi-dosés masculin / féminin, et dans ce cas-ci c’était donc la part masculine de la traductrice qui était capable de restituer le style masculin.
Puis, un jour j’ai dû traduire « Une femme à Berlin », l’auteur, anonyme, était une femme, et je me suis demandé ce que cela donnerait, pour moi qui n’avais jamais traduit d’écrivaines auparavant. Et en effet, l’approche était complètement différente : je n’étais plus du tout séduite « érotiquement » par l’écriture, au sens large et presque noble du terme, il y avait plutôt de la connivence, une sorte d’amitié qui entrait en jeu, car je me reconnaissais dans cette femme. Quant à la seconde question : quelqu’un qui n’a pas le sens de l’humour, qui est fondamentalement « sérieux », peut-il traduire l’humour ? Je crois qu’on ne peut bien traduire que ce que l’on ressent en profondeur. Pour moi le principe, c’est l’empathie, qui revient à être sur la même longueur d’ondes au niveau du langage et de l’expression artistique que l’auteur. Ce qui vaut également pour la restitution de l’humour. Il faut une bonne dose d’empathie pour qu’une traduction « sonne vrai », et cette relation entre l’auteur et le traducteur est une dimension très subtile. Je ne peux pas traduire n’importe qui. Il faut que je ressente et que j’aime le texte. Mais tout le monde ne partage pas cet avis.
- Et ton opinion sur « l’intraduisibilité » du texte, ce fameux « traduttore-traditore » ?
- La traduction est sans aucun doute un acte de traîtrise mais le traducteur n’est pas un traître. Quand je traduis d’une langue tellement différente du français, qu’est l’allemand, je dois faire passer tous les éléments culturels allemands qui se décantent dans la langue, en français. Et le français n’a pas les outils pour ce faire. Le français est comparable ici à un autre instrument. C’est comme si l’on jouait au violon une partition écrite pour le piano. Au violon la mélodie aura une autre sonorité, une autre allure et provoquera un autre effet, ce sera en quelque sorte une « trahison », mais le violoniste ne sera pas un traître. Il n’y est pour rien. Imaginons un poème de Federico Garcia Lorca … traduit en danois. Toute la sémantique du poème passe aussi par les sons, les phonèmes, la mélodie stylistique. On comprend donc que beaucoup d’éléments soient appelés à disparaître dans la transposition : c’est toute « l’âme » espagnole qui se verra gommée au profit des sons danois qui évoqueront plutôt le Danemark, autrement dit : une autre mentalité, et carrément une autre « vision du monde ». Nous avons donc bien affaire à un acte de trahison. Mais une fois encore, le traducteur n’y est pour rien, puisqu’il était contraint et forcé de recourir au matériau danois.
- Mais tu dis toujours avoir trouvé des moyens de traduire les jeux de mots…
- Oui, il y a toujours des solutions. En quarante ans de carrière, j’ai été confrontée à beaucoup de jeux de mots, mais il n’y en a pas un pour lequel je n’aie trouvé de solution, qu’il s’agisse d’équivalents, ou de correspondants, qui recréeront le même effet avec d’autres mots… Jean-Améry a écrit un roman intitulé : « Lefeu ou la démolition », qui a recours à des jeux de mots du début à la fin. C’est d’ailleurs un roman sur le langage, sur la relation entre « les mots et les choses », et il passait pour être intraduisible. J’y ai donc beaucoup travaillé et j’ai pu trouver des solutions diverses dans chaque cas précis. Le roman traduit en français a reçu un prix, sans doute parce qu’on l’avait toujours cru intraduisible et qu’il avait été traduit, avec un certain succès. Je voudrais tout de même citer ici l’exemple de la plus belle erreur de toute ma carrière de traductrice : à la fin de ce même livre, le héros, un peintre (Lefeu), a rendez-vous dans un café connu à Paris où il arrive avec son dernier tableau sous le bras et à la main … un bidon d’essence. Pourquoi ? Parce qu’il veut mettre le feu à sa mansarde d’où on veut le chasser. Quand l’acquéreur du tableau arrive au rendez-vous, le peintre lui dit : « Seien Sie mein Peter Gast » (« Soyez mon invité », en allemand, autrement dit : je vous offre la tournée), mais il met « Peter » devant Gast… Littéralement : Soyez mon invité Pierre. Difficile à comprendre de prime abord. Je cherche du côté de toutes les expressions allemandes qui contiennent le prénom « Peter », ne trouve rien de satisfaisant, questionne même des germanophones, mais sans succès… Et soudain j’ai une « illumination » : notre héros va mettre le feu à sa mansarde, ce qui peut évoquer l’histoire de Don Juan avec le banquet final où surgit Le Convive de Pierre, la statue du Commandeur qui s’avance, après quoi Don Juan tombe dans les flammes. J’ai donc pensé que Peter pouvait être une allusion à petra, en latin : la pierre, et j'ai traduit par: « Soyez mon convive de Pierre ». Pour moi c’était lumineux. Le livre paraît en 1995 mais deux ans plus tard, j’ai accès à Internet et comme le livre devait être réédité, et que j’étais appelée à le relire attentivement, je me repenche sur le problème du Peter Gast et interroge Google … et j’y découvre un « Peter Gast », pseudonyme du compositeur allemand Heinrich Köselitz, grand ami de Friedrich Nietzsche, qu’Améry cite d’ailleurs abondamment dans son roman. Peter Gast était donc simplement un nom propre, un pseudonyme, j’avais donc cherché midi à quatorze heures, alors qu’il fallait simplement traduire par : « Soyez mon Peter Gast », en ajoutant peut-être une note de traducteur « Grand ami de Nietzsche »… Ce fut là ma plus belle erreur, parce que mon point de vue se justifiait entièrement. Connaissant Améry, ce grand érudit, j’ai osé espérer qu’en appelant son hôte Peter Gast, il avait peut-être pensé à l’épisode de Don Juan aussi, et qu’il aurait été satisfait de ma plus belle erreur de traductrice…

PS (Une variante de) ce texte a été publié(e) dans la presse bulgare

2010-08-29T17:34:00.012+03:00

Роз-Мари Франсоа, белгийска поетеса:
Поетите са андрогинни същества

Визитка: Роз-Мари Франсоа е белгийска писателка и поетеса и нарича себе си „рапсод” (онзи, който шие, стъкмява песните, от гръцки). Потребността й да го прави се възпламенила на 4-годишна възраст, от емоцията, която я разтърсила след прочита на Андерсеновата Кибритопродавачка. Когато няколко години по-късно нейната майка й забранява да говори на пикардски (френско наречие), малката бунтарка не само че не се подчинява, но и скришом го подхранва с баба си по бащина линия. С времето, разбира се, пикардският се позатрил, ала продължил да съществува у нея под формата на страст към чуждите езици (изучавала е около 15!) и към странстванията ( през 70 –те години с торба на гръб, сама или с другар, на автостоп или пеша, се скита от най-северните точки на Скандинавия, та до Нигерия, Нигер, Бенин, Мароко, Того, Тунис, Египет, Гърция и Турция на юг). Някъде по същото време (и съвсем закономерно) Роз-Мари е в епицентъра на борбата на белгийските жени за равноправие и свободи, кауза, която, между другото я среща с френската писателка и феминистка Симон дьо Бовоар.
Освен всичко друго, Роз-Мари е и доцент в Лиежкия университет и доктор хонорис кауза на Университета в Рига, Латвия. Омъжена е за германец, майка на три деца.
Позната е на българския читател с издадените у нас стихосбирки „Гибелният прашец на незабравките” и „Сага Дишанас” (излязла в края на миналата година, в превод на Красимир Кавалджиев). Имах случая да се срещна и да поговоря с двамата в Белгия, когато още бяха потопени във водовъртежа на работата си над поетическия сборник….

- «Роз-Мари» - ти имаш специално име и нееднозначно отношение към него: отхвърляш го, иронизираш го, поетизираш го. Чухме те да се закачаш с думите на някакво кюре, което те напътствало: „ Цветето първом, Девата – после”. Твой стих започва с „Нося име на покойница”. А друг гласи: „Розата и майката, съединителна частица ги разделя, острие едно, стрела една”….
- Възпитаваха ме в покорство и не обичах, когато майка ми произнасяше моето име, защото го изричаше в повелително наклонение. Исках да се казвам другояче и за известно време наистина бе така – изобретих си псевдонима „Маржори”…Но след фазата на юношеското роптаене, аз се спогодих с името си, избрано с толкова обич от баща ми. Всъщност желанието на майка ми било да се наричам Клер. Но тъй като леля ми Роз, единствено момиче сред 5-те деца на баба ми по баща починала едва на 20, малко преди да се появя, то е трябвало да по(д)ема нейното име. И отново да възобновя и да продължа това идеализирано момиче. Аз, очевидно, никога не бивах на нейната висота, защото тя се бе превърнала в ангел на добродетелта, в светица някаква - образец, на който не прилягах. Върхът на злощастието бе, че и началната ми учителка, изгубила единствената си дъщеря, я припознаваше в мен. Следователно трябваше да бъда и като тази дъщеря. Всичко това ми позволи да се превърна в бунтарка от много малка. В своя кратък католически период, майка ми ме наставляваше: „Добрият отец наказва онези, които не са доволни от съдбата си, ти трябва да се смириш!” По това време не проумявах смисъла на глагола „смирявам се” (se résigner), в него разпознавах единствено пикардската дума „réziné” (стафида, сушено грозде), сиреч - нещо гроз(д)но, старо, спаружено, отблъскващо. И не, аз не исках в никакъв случай да се превръщам в спаружена стафида!
- И ето те в авангарда на феминисткото движение през 70-те години в Белгия…
- По онова време бях част от т.нар. „ Група на жените от Лиеж” – средище за размишление върху положението на жената, както и за борба за свободен достъп до противозачатъчните средства. Тогава все още контрацепцията и прекъсването на бременността не бяха легализирани в Белгия (което се случи относително късно!), т.е. те фигурираха в наказателния кодекс като престъпления и подлежаха на наказание. Спомням си как манифестирахме в подкрепа на д-р Перс – лекар, хвърлен в затвора, понеже практикувал аборти. А той същевременно беше емблематична за времето си фигура, защото не малко бездетни двойки бяха заченали благодарение на него! Ние раздавахме балони на малките деца с надпис „Аз съм желано дете”, фламандките издигаха немислими, революционни за времето си лозунги, които разклащаха патриархалните устои, като : «Baas in eigen buik» („В моята утроба съм си у дома!”, „На моята утроба аз съм господар!”) От друга страна, колкото и парадоксално да звучи, битуваше схващането, че да се разрешат абортите би било равнозначно едва ли не те да се превърнат в задължителни. Аз принадлежа на една от редките страни в света, между впрочем, в която ние нямаме свободата да гласуваме , но имаме задължението да гласуваме. Тъй че тогава в Белгия осцилирахме между „забраняването” и „задължаването”, сякаш че не съществува свобода на избор между двете. И щом нещо се разрешеше, хората мигом се опасяваха, че ще бъдат насилени да го спазват. Това е абсурдно, но може да се обясни с известна „ психическа закостенялост”. Затова у нас съществуваше също и силна съпротива срещу легализирането на абортите. Всъщност политическият аспект на проблематиката се разгърна, когато и във Франция (където ситуацията бе аналогична), Жизел Алими, писателка и адвокатка от тунизийски произход, се ангажира в процеса от Бобини със защитата на непълнолетно момиче, направило аборт след изнасилване, както и на няколкото жени (сред които майка му) обвинени, че са го подпомогнали в „престъпното деяние”. Понеже животът бил свещен! (Животът на жената няма значение, а е от значение този на зародиша, който още не е роден. Намирам това за голямо двуличие, защото никой не тръби, че животът е свещен когато хиляди са изтребват по време на войни, ала внезапно, когато едно дете бъде изнасилено и забременее, няма правото на избор, защото, видите ли, животът бил сакрална работа)…. От друга страна тогава белгийските жени имаха и различна участ, според социалната си принадлежност – заможните просто прескачаха границата и отиваха в Холандия, където абортите бяха разрешени…. Така че ние се опитвахме да разобличим цялото това двуличие и да установим по-голяма солидарност между жените.
- А времето и поезията в каква взаимна връзка се оплитат, според теб?
- Времето на поезията не е часовниковото време, нека си го кажем. То няма нищо общо с хронологията. Малък пример. През онзи 11 септември 2001 г. се намирах в Латвия за Дните на поезията и след като видях по телевизията катастрофата в Ню Йорк, си рекох: „Високите кули близнаци в пламъци – някъде трябва да съм го (о)писала” . И наистина, като се поразтършувах, го открих в едно свое стихотворение, публикувано предната година в Канада. Ето го и самото стихотворение, такова, каквото е то:

Нали солта на сълзите
я вкамени, когато се обърна
към града потънал в огън,
кейовете, градините,
високите кули близнаци,
храсталаците от диви рози?
Пламъкът заплетен в къпинака
принуждаваше камъка да хрущи
да хрипти пясъка на равнинния бряг.
Всяко връщане
назад
е невъзможно:
тя
бе
тази
жарава.

Това е нещо, което бях изживяла, което е трудно да се преразкаже и е илюстрация на така наречения „спомен за онова, което още не е настъпило”. Поетът е във време, което няма нищо общо с хронологията. Времето на поезията е отпреди Хронос, нещо като „Айон”-а при гърците, вид вечност, съвсем различна от латинската „aeternitas” ( която е била христианизирана). Това е време извън хронологията. Струва ми се че поезията, сънищата и животът на несъзнаваното се развиват във въпросното пространство. За мен поезията е като Касандра – тя не знае какво казва, но го казва. Ала в определен момент, когато хронологията се поселява отново, прочитът на онова, което е било невъзможно в момента на писането, става възможен. Смятам,че това е една от основните характеристики на поезията. Във всеки случай моите преживявания напълно му кореспондират и разполагам с множество примери за „времето, което е отпреди времето”. И ето че изричайки го, отново споменавам „време”, понеже нямам друга дума да го назова. В някои езици на американските индианци линията минало-сегашно-бъдеще не съществува, те не спрягат в зависимост от тази връзка. Когато искат да изкажат минало или бъдеще, те го правят с изрази за място. Следователно понятието „хронологично време”, което се разгръща от един край към друг, като някаква нишка, не е универсално, не е универсална мисъл. И в една от моите книга - „След омразата и другите потоци” наистина става дума за неадекватното смесване на време и на хронология. Този проблем дълбая под една или друга форма и в 12-те книги, над които в момента работя… Но ние, струва ми се, искахме да говорим за жените…
- В световната литература и култура присъства образът на жената, която отлита – у Гьоте, Михаил Булгаков, Чехов, в „Лебедово езеро”, за да не изреждам повече… Финалът на твое стихотворение по същото копнее: „от птичи поглед искам да живея”. Ти как тълкуваш тази метафора – на полета, на жената, превръщаща се в птица?
- Навярно е свързано с идеята за освобождаването. Мисля си и за Филомела от „Метаморфозите” на Овидий. Тя е жената, похитена и насилена от мъжа на сестра си. И за да не може да разкрие престъплението, той я затваря в пастирска колиба и й отрязва езика. А какво прави Филомела? Тя има архаичен женски рефлекс: ще си послужи с текстила, с тъкането (прастара женска дейност отпреди грънчарството!) и с бял и червен конец (също древни цветове в индоевропейската традиция) ще опише злодеянието. Като го изтъче. После се превръща в славей. И отлита. Тоест - нейната свобода е в това да сътвори (благодарение на текстила) един текст, който изказва престъплението срещу жените. Отлитането е, щях да го нарека, „притежаване на пространството”, но не е уместно, понеже човек не може да го притежава, но може да бъде част от него, да го обитава, в противовес на затварянето, на усамотяването. Върху това в момента работя, но не мога много да говоря, понеже то още продължава „да изскача” от мен и когато пиша, аз не разбирам онова, което съм написала. Понякога ми трябват години, за да го проумея, преработя и предложа навън. Поради това и моите книги за дълго остават в чекмеджетата, например последният ми роман, излязъл тази година, прекара 19 години в чекмедже. Наглед е доста мистично, но аз не витая в свръхестественото, по-скоро бих се поставила в сферата на несъзнаваното. Човек пише със своето несъзнавано, а както всеки знае, то не представлява ясен и достъпен език. Затова поезията не е понятна, затова поетът не проумява онова, което казва. Но преводачът ще го разбере. Читателят ще го разбере. Защото „аз” е някой друг, както твърди Рембо, т.е. Азът на поета придобива смисъл в момента, в който се превръща в Аза на читателя. И има толкова Азове, колкото читатели и слушатели. А най-добрият читател е преводачът.
- Смяташ ли, че има разлики в стила на писането според женския или съответно - мъжкия род на писателя?
- Оценявам, че ме попита за рода, а не за пòла на писателя, защото полът не покрива понятието род. Мисля, че писателят е андрогинен. Ако не е такъв, той не е добър писател. Това е характерното за писателя, бих казала също и за поета - да може да изрече „аз” във всякакви ситуации. Жюлос Бокарн (съвременен белгийски писател, поет, певец, артист, бел. моя, Р.Д.) казва: „Аз съм Черната жена, аз съм Жълтата жена”, а той е мъж, глава на семейство.
- А може ли мъж да превежда поезията на една жена, при това – феминистка (имам пред вид и че се довери за превода на втората си стихосбирка на български език на Краси Кавалджиев)?
- Ние носим и мъжкото и женското начало в себе си и навярно нашата култура много повече, отколкото нашата природа (!) ни е наложила ролите. Учат ни: мъжете не плачат, е, добре, но когато изгубели битка, древните гърци са плачели, разказва Омир в „Илиада”… Като дете щом си подсвирквах с уста, ме скастряха: „Недей да свириш, че когато малките момиченца го правят, Божията майка ридае”. А майка ми се вайкаше, понеже бях онова, което на пикардски език се нарича „djambot falu” („несполучило момче”): не се решех, не носех чантичка, а тъпчех всичко по джобовете на връхната си дреха и от съвсем малка се катерех по дърветата, да, аз обожавах да се катеря по дърветата… И един ден, на гребена на една топола, почувствах нещо много силно, някакво опиянение. Много години по-късно можах да сравня, да проумея и да си кажа: че онова необичайно изживяване там, горе, в обятията на тополата, сред вятъра, е сравнимо с оргазъм. Да, да, това беше оргазъм! Високо, в клоните на дърветата, сред облаците…Следователно беше и…. отлитане?!
- Мисля си за сублимацията в психоаналитичен смисъл, творческият акт форма на сублимиране ли е, според теб?
- Напълно. В стихосбирката „Сага Дишанас” цитирам Томас Оуен (белгийски писател, автор на криминални романи, бел. моя, Р.Д.), когото през 80-те години в Монс съм чувала да твърди: „Без моите криминални романи, мисля, че щях да стана сериен убиец”. И това е пример за сублимация. Аз пък казвам: "…с изцапани от мастило/или ябълка пръсти/аз описвам/престъпления от луда любов,/безподобни изстъпления". Той би бил сериен убиец, а аз бих била…серийна любовница! И вместо (безразборно) да правя любов, аз правя поеми. Това е също сублимация.

PS Последният стих е от "Сага Дишанас", в превод на Красимир Кавалджиев

Вариант на нашия разговор с Роз-Мари преди време бе отпечатан на страниците на списание "Бела"

Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2010-06-03T00:54:00.037+03:00

Rose-Marie François: Les poètes sont androgynes

Carte de visite: Rose-Marie François est écrivaine et poète belge et se désigne elle-même par « rhapsode » (du grec : celle qui coud, ajuste des chants). Le besoin d’écrire est né, très tôt, de l’émotion qui a bouleversé l’enfant de quatre ans après l’écoute du conte d’Andersen La petite fille aux allumettes. Quand, quelques années plus tard, sa mère lui interdit de parler le picard, la petite rebelle ne se soumet pas et cultive secrètement cette langue avec sa grand-mère paternelle. Au fil du temps, le picard s’est endormi en elle et a suscité une passion pour les langues étrangères et les voyages. (Rose-Marie a tenté d’apprendre une quinzaine de langues, qu’elle pratique à des degrés divers. Au tournant des années 70, elle va bourlinguer, sac au dos, seule ou avec un compagnon, à pied ou en auto-stop, du nord de la Scandinavie jusqu’au Maroc, Tunisie, Egypte, Bénin, Togo, Niger, Nigéria, Grèce, Turquie, Chine…)
A peu près à la même période, on la voit engagée dans les mouvements féministes pour l’émancipation sexuelle et économique, cause, qui entre autres la fait rencontrer l’écrivaine française Simone de Beauvoir.
Rose-Marie François est maître de conférences à l’Université de Liège, docteure honoris causa de l’Université de Lettonie (à Riga).
Mariée avec un Allemand, mère de trois enfants.
Elle est connue des lecteurs bulgares par deux recueils de poèmes publiés en bulgare : Le pollen funeste des myosotis, traduit par Aksinia Mikhailova (2008) et La Saga d’ Îchanâs, dans la traduction de Krassimir Kavaldjiev (2009).
J’ai eu l’occasion de rencontrer l’auteure et son traducteur en Belgique,
lorsqu’ils étaient « submergés » dans le tourbillon de leur travail sur le recueil poétique.
- Rose-Marie – tu as un beau prénom et un rapport équivoque envers lui: tu le rejettes, ironises, poétises. On t’a entendu plaisanter, citant un vieux curé de campagne, qui recommandait, pour le retenir : « La fleur d’abord, la Vierge ensuite ». Un de tes poèmes commence ainsi: « Je porte un nom de morte ». Un autre dit : « La rose et la mère…un trait d’union les sépare, une aiguille une épinе »…
- J’ai eu une éducation à la soumission, à la résignation. Et je n’aimais pas quand ma mère disait mon prénom, parce qu’elle le prononçait « à l’impératif ». J’avais envie d’avoir un autre nom et pendant un certain temps je m’étais inventé un pseudonyme et je m’appelais Marjorie. Mais après les rejets de l’adolescence, j’ai apprivoisé mon prénom avec l’amour de mon père, qui l’avait choisi.
En effet, ma mère voulait que je m’appelle Claire, mais on m’a donné le prénom de ma tante Rose, seule fille des cinq enfants de ma grand-mère paternelle, morte à 20 ans, un peu avant ma naissance. Et je devais recommencer cette jeune fille idéalisée, parce qu’elle était devenue un ange de vertu, une sainte, et moi je ne collais pas du tout au modèle !… Et, comble du malheur, mon institutrice primaire avait perdu aussi sa fille unique, qu’elle retrouvait en moi. Donc, je devais être aussi comme la fille de mon institutrice. Tout cela m’a permis d’être très jeune une révoltée. Et dans sa courte époque catholique, ma mère me disait : « Le Bon Dieu punit ceux qui ne sont pas contents de leur sort, tu dois te résigner ! » A l’époque je m’énervais, parce que je ne comprenais dans
ce verbe « résigner » que le mot picard « réziné » qui veut dire « petit raisin », « raisin sec », donc – quelque chose de rabougri, d’affreux, de vieux, de séché et je ne voulais pas devenir un raisin sec !
- Et te voilà donc à l’avant-garde du mouvement féministe des années 70 en Belgique…
- Oui, j’étais à cette époque dans le « groupe des femmes de Liège » – lieu de réflexion sur la condition des femmes et qui luttait pour la vente libre des moyens de contraception et la dépénalisation de l’avortement (qui est arrivée relativement tard en Belgique). Nous avons, par exemple, manifesté quand le Dr. Peers était en prison, parce qu’il avait pratiqué des avortements. Ce docteur était une image emblématique pour son temps, parce que d’autre part il a beaucoup aidé des couples qui ne pouvaient pas avoir d’enfants. Je suis dans un des rares pays du monde où nous n’avons pas la liberté de voter : nous avons l’obligation de voter. Donc beaucoup, à l’époque, raisonnaient en termes d’interdiction ou d’obligation, comme si il n’y avait pas aussi la voie de la liberté. Et dès qu’on nous permettait quelque chose, on avait peur qu’on soit contraint. C’est absurde, mais on peut expliquer cela par une structure mentale, qui vient du fait que les choses étaient très rigides. Les conservateurs ne voulaient pas que l’on touche à la loi concernant l’avortement, quitte à le refuser à une gamine de quatorze ans qui s’était fait violer ! … Donc, nous avons manifesté pas loin de la prison du Dr. Peers, sur la place où il y a le palais de justice, nous distribuions des ballons de baudruche aux petits enfants, où nous avions écrit : « Je suis un enfant voulu ». Les Flamandes avaient un beau slogan
« Baas in eigen buik », que Marie Denis a traduit par : « Dans mon ventre c’est chez moi », cela ébranlait les bases du patriarcat, c’était absolument révolutionnaire !
Mais tout l’aspect politique a pris de l’ampleur quand, par exemple, en France (où la condition des femmes était comparable) Giselle Halimi (écrivaine et avocate d’origine maghrébine), s’est engagée au procès de Bobigny dans la défense d’une mineure, qui avait avorté après un viol et elle a aussi défendu les quelques autres femmes (y compris la mère) qui l’avaient aidée dans son « délit ». Parce que « la vie est sacrée » et on se fiche pas mal de la vie de la femme, le fœtus qui n’est pas encore formé est plus important… Il y avait une grande hypocrisie là, je trouve, parce qu’on ne disait pas que la vie était sacrée au moment où des foules de gens se faisaient massacrer dans les guerres. Il faut préciser que les femmes, belges mais pas seulement, avaient un sort différent selon leur appartenance sociale : dans les classes aisées il suffisait de passer la frontière - en Hollande l’avortement était tout à fait légal… Donc, nous dénoncions aussi cette disparité dans le sort des femmes et nous voulions créer et renforcer la solidarité entre nous toutes…
- Tout autre chose: le temps et la poésie. Quels rapports entretiennent-ils, d’après toi ?
- Le temps de la poésie n’est pas le temps des horloges, faut-il le dire. Le temps n’a rien à voir avec la chronologie. Un petit exemple. Le 11 septembre 2001, j’étais aux Journées de la poésie en Lettonie et après avoir vu à la télé la catastrophe de New York, je me suis dit : « Mais – Les Hautes Tours jumelles en feu - j’ai écrit ça quelque part ». Et en effet, j’ai retrouvé ces mots dans un recueil paru au printemps 2000 aux éditions du Noroît, au Québec. Et voilà ce poème :
N’est-ce pas le sel des larmes
qui l’a pétrifiée
lorsqu’elle s’est retournée
sur la ville en feu
les quais, les jardins,
les hautes tours jumelles,
les buissons de roses sauvages ?
La flamme prise aux ronces
faisait craquer la pierre
crépiter le sable des grèves.
Aucun retour possible :
elle
était
ce brasier.
Ce que j’ai vécu ce jour-là est difficile à raconter, c’est une illustration de ce qu’on appelle « le souvenir de ce qui n’est pas encore arrivé ». Le poète est dans un temps qui n’a rien à voir avec la chronologie. Le temps de la poésie est d’avant Chronos, un peu comme dans l’Aïôn des Grecs, cette sorte d’éternité qui n’a rien à voir avec l’aeternitas latine qui a été christianisée, mais c’est ce temps en dehors de la chronologie. Et je crois que la poésie (comme le rêve et la vie de l’inconscient) se déroule dans cet espace-là. J’aime répéter que la poésie est comme Cassandre – elle ne sait pas ce qu’elle dit, mais elle le dit. En tout cas, mon vécu correspond à cela, j’ai plusieurs exemples de ce temps qui est d’avant le temps. Il y a, par exemple, des langues amérindiennes, qui n’ont pas de ligne passé-présent-futur, qui ne conjuguent pas en fonction de cela. Quand elles veulent évoquer le passé ou l’avenir, elles l’expriment en termes de lieu. Donc, la notion du temps chronologique qui se déroule d’un bout à l’autre d’un fil ne fait pas partie des universaux du langage. Et dans les 12 livres auxquels je travaille en ce moment, je creuse à plusieurs endroits cette question du temps et surtout ce qui « précède » le temps. Mais on voulait parler des femmes, je crois…
- Dans la littérature et la culture mondiale il y a l’image de la femme qui s’envole – chez Goethe, Mikhaïl Boulgakov, Le Lac des cygnes, pour ne pas en citer plus… Le finale d’un de tes poèmes dit : « Moi, je veux vivre à vol d’oiseau ». Comment est-ce que tu interprètes la métaphore du vol, la femme qui se transforme en oiseau ?
- C’est lié à une libération. Je pense à Philomèle dans les Métamorphoses d’Ovide. Elle est cette femme que son beau-frère a violée et pour l’empêcher de raconter ce crime, il lui coupe la langue et puis l’enferme dans une cabane à la campagne. Et que fait-elle ? Elle a un reflexe archaïque féminin, elle se sert du textile. Le textile, la filature, le tissage sont des activités féminines plus anciennes que la poterie. Philomèle va tisser avec du fil rouge et du fil blanc (deux couleurs de tissage très anciennes dans la civilisation indo-européenne) elle va écrire le méfait en lettres tissues. Puis, elle va devenir un rossignol. Et s’envoler. Donc, sa liberté - c’est de créer, grâce au textile, un texte qui dit le crime contre les femmes. L’envol était, j’ai failli dire - la possession de l’espace, mais ce n’est pas possible, on ne pouvait pas le posséder, tout au plus en faire partie, l’habiter, à l’opposé de la claustration. Et c’est là-dessus que je travaille pour le moment. Mais comme je suis en plein dedans, je ne peux pas en parler, parce que cela continue à sortir de moi et quand j’écris, je ne comprends pas tout de suite ce que me dit le texte. C’est bien pour cela que mes livres restent longtemps dans des tiroirs avant de sortir. Par exemple, mon dernier roman publiée – L’Aubaine – a 19 ans de tiroir; Passé la Haine et d’autres fleuves a mûri pendant 17 ans … Parce qu’il faut que j’attende, que je comprenne de quoi il s’agit. Vu que les choses dont je parle se passent des années après ce que j’ai écrit, je dois attendre un événement pour pouvoir retravailler le texte et le présenter à l’extérieur. Tout cela a l’air très mystique, mais je ne suis pas du tout dans le surnaturel, je situerais cela plutôt dans l’inconscient, on écrit avec son inconscient et comme tout le monde le sait, ce n’est pas un langage clair. C’est pour cela que la poésie n’est pas claire, c’est pour cela que le poète ne comprend pas ce qu’il dit. Mais le lecteur, lui, va comprendre. Le traducteur, lui aussi, va creuser le texte et le comprendre, Pas question ici d’hermétisme. Un poème a plusieurs niveaux de lecture. On peut jouir d’un poème par sa musique, sa prosodie. Le sens d’un poème, précisément, est d’abord dans sa musique, donc le traducteur doit en tenir compte, sinon il rate son travail. En outre, puisque « Je est un autre », comme dit Rimbaud, le « Je » du poète prend sens au moment où
il devient le « Je » du lecteur ou de l’auditeur. Il y a autant de « Je » que de lecteurs ou que d’auditeurs. Et le meilleur lecteur et le meilleur auditeur, c’est le traducteur.
- Y-a-t-il des différences dans l’écriture selon le genre de l’auteur – féminin ou masculin ?
- J’apprécie que tu m’aies demandé « selon le genre » de l’auteur, et pas « selon le sexe », parce que le sexe ne recouvre pas le genre. Et je pense que l’écrivain est androgyne. Si l’écrivain n’est pas androgyne, ce n’est pas un bon écrivain. C’est justement la caractéristique de l’écrivain et je dirais presque surtout du poète, c’est de pouvoir dire « Je » dans toutes les situations. Julos Beaucarne (artiste, poète belge) dit: « Je suis la Femme Noire, la Femme Jaune ». Et c’est un homme, père de famille.
- Et est-ce que un homme peut traduire la poésie d’une femme, voire d’une féministe ?
Krassimir Kavaldjiev :
- Je dois répondre ici que pour moi l’homme a été créé homme et femme, donc moi, cela ne me dérange pas, la sensibilité féminine ne m’est pas étrangère et je suis une personnalité totale, qui est censée avoir des sentiments et des pensées tant masculines que féminines. Enfin, je pense qu’un homme est capable d’être doux, lui aussi. Les hommes n’ont pas le monopole de la destruction et du meurtre, donc pourquoi une femme aurait-elle le monopole de la finesse, la sensibilité, la douceur ?… Et puis – il s’agit des questions métaphysiques que soulèvent les poèmes de Rose-Marie François…
Par ailleurs, parmi les premiers textes que j'ai traduits dans une « autre vie » (car j'étais encore étudiant à l'Université de Sofia), je pourrais citer trois essais de trois féministes françaises: Hélène Cixous, Luce Irigaray et Julia Kristeva. Chaque traducteur le sait: on est toujours marqué par les textes qu'on traduit. Ces différentes réflexions sur la présence du sexe dans le texte m'avaient épaté. Une des trois dames avait carrément écrit: « Nous leur montrerons notre sexte! »
Pour ce qui est de moi, si on me demandait quel sexe j'aurais préféré pour moi, je ne saurais répondre de manière univoque, et puis la nature a déjà tranché. Je n'ai donc qu'à assumer; c'est plus simple.
Moi, je crois en l’écriture masculine et féminine, sauf que ce ne sont pas forcément les hommes qui pratiquent l’écriture masculine ou les femmes qui pratiquent l’écriture féminine. Pour moi, Proust a une écriture féminine (et je le dis avec sympathie), tandis que à mes yeux Amélie Nothomb a une écriture masculine…
Je ne peux pas conceptualiser l’écriture masculine et féminine, mais il y a certains traits, disons, une assurance, qui serait plutôt le propre des écrivains hommes et une élégance, une tendresse, qui sortent des phrases et qui seraient plutôt typiques des auteurs femmes…
Rose-Marie François:
- Voilà une question que l’on me pose souvent et je n’arrive pas à me prononcer. Ce qui est certain, c’est que nous avons les deux en nous et c’est la culture, probablement bien plus que la nature, qui nous a imposé les rôles. En français, nous avons perdu le mot pour désigner les humains mâles, le mot « homme » sert au départ à désigner l’être humain, mâle et femelle. Une tradition fascisante nous a appris: « Un homme ne pleure pas ! ». Eh bien, dans l’Iliade, Homère nous montre des héros, des guerriers, qui pleurent d’avoir perdu une bataille… Quand j’étais petite, si je sifflais on me disait : « Non, ne siffle pas, quand les petites filles sifflent, la Sainte Vierge pleure ». Et ma mère se lamentait, parce que j’ai été ce qu’on appelle
en picard « djambot falu » (garçon manqué) : je ne me coiffais pas, je ne prenais pas de sac à main, je fourrais tout dans les poches de mon duffle-coat et depuis toujours, je grimpais aux arbres, j’adorais grimper aux arbres… Un jour, j’ai éprouvé une sorte d’ivresse, quelque chose de très fort, à la cime d’un peuplier; en y repensant plusieurs dizaines d’années plus tard, j’ai compris que cette sensation, là-haut, dans les branches ployées par le vent, c’était pareil à un orgasme… Oui, c’était un orgasme… dans les hautes branches d’un peuplier – c’était déjà l’envol…
- Je pense à la sublimation au sens psychanalytique, est-ce que l’acte créateur est une sublimation selon toi ?
Oui, dans La Saga d’ Îchanâs je cite Thomas Owen que j’avais entendu dire à Mons dans les années 80 : « Sans mes polars, je crois que j’aurais tué, je serais devenu un tueur en série ». C’est un exemple de sublimation. Moi, je dis : « Les doigts tachés d’encre ou de pomme j’écris des crimes d’amours folles… » Il serait devenu un tueur en série, moi je serais devenue… une amoureuse en série. Au lieu de faire l’amour à tort et à travers, je dis et j’écris des poèmes. Dans ce sens-là, on peut parler de sublimation.
D’ailleurs, en ancien français, dans la langue des poètes courtois, « faire l’amour à une dame » voulait dire « lui parler d’amour ». C’est beau, non ?

2010-05-18T14:22:00.008+03:00

In memoriam

В памет на mon doyen – проф. Веселин Димитров, за когото всяка година (а тази повече от всяка друга), ще си мисля на рождения му ден, с рубаи на Омар Хайям[1]:

Един Телец между звездите се носи мълчалив и плах,
а друг на своя гръб поддържа земята, да не стане прах.
А между тези две телета – под облаци и под звезди –
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах!

[1] Превод Йордан Милев

2010-05-03T19:17:00.010+03:00

Франсоаз Уилмар: Преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство

Визитка: Франсоаз Уилмар е белгийка, германист по образование. Посветила е 40 години на преводаческа дейност: работила е за големи издателства като френските Галимар, Фламарион, Акт Сюд, Ла Диферанс и белгийското Лабор. (Преводите й на немския философ Ернст Блох и на австрийския писател и есеист Жан Амери са отличени с 3 награди: едноименната "Ернст Блох" през 1991 г., Европейската награда за най-добър литературен превод "Аристейон"(1993г.) и "Жерар дьо Нервал" през 1996 г.) Загрижена за развиването и препредаването на преводаческото изкуство, Франсоаз основава и ръководи в Белгия две важни институции: Център за литературен превод (двегодишен следуниверситетски цикъл на обучение, осъществяван от мастити имена в бранша) и Колеж на литературните преводачи. Разположен в градчето Сьонеф, на час път от Брюксел, последният отваря врати два пъти годишно за професионалисти от цял свят, които пристигат да работят на място върху преводите си на белгийска литература, да се запознаят с новостите в нея, да се срещнат със своите автори. А и да пообщуват помежду си, пък и да поепикурействат. Защото (макар и реализиран по модела на останалите 10 европейски преводачески колежа), белгийският има предимството да притуря към интелектуалния хедонизъм и изтънчена наслада за сетивата: разположен е в имение на замък от 18-и век и е фокусиран "около масата" с божествената кухня, която майсторът-готвач Клод неизменно поднася в съпровод с току-що стъкмен от него кулинарен дитирамб. И поне доколкото ми е известно (на рецепторите), той е най-добрият готвач ( сред поетите) и най-добрият писач (ала не само сред готвачите, ще разберем веднага защо). И, last but not least: колегиумът протича под егидата на изключителната Франсоаз Уилмар, която преводаческото братство безапелационно е титулувало своя "Върховна майка". (Да вметна, все пак, че освен "Върховна", Франсоаз е и "просто майка" – на син психолог и на дъщеря – лекарка.)

- Франсоаз, ще представиш ли на читателите сравнително непознатата у нас френскоезична белгийска литература?
- Тя е доста млада, като самата Белгия, впрочем, която датира от 1830 г. От една страна не малко фламандци пишат на френски език и това е специфика, защото те творят на френски, ала духът на книгата, атмосферата е във Фландрия. (Имам пред вид Жорж Роденбах и Ги Ваес, а Шарл Бертен също разполага действието на много от романите си във Фландрия). Ако трябва да обобщя, ще посоча 3 основни характеристики на белгийската литература: тя е силно белязана от сюрреализма (автори като Пол Нуже, Андре Байон, Анри Мишо), от символизма (Морис Метерлинк, нобелов лауреат за литература през 1911 г., Емил Верхарен, нашият Виктор Юго) и е литература на фантастичното ( Томас Оуен, Жан-Батист Барониан и др.). Накратко: сюрреализъм, символизъм и фантастично - това е душата на белгийската литература. Тя се отличава с дълбочина на текстовете и модерен стил на писане и съвременни наши автори обират престижни френски литературни награди: Франсоа Вейерганс спечели "Гонкур" през 2005г. , а Пиер Мертенс , Жаклин Арпман и Жан-Филип Тусен са лауреати на наградата "Медисис" (съответно през 1987, 1996 и 2005 г). Тоест – разполагаме с качествена литература и френските критици са първите, които го (до)казват. Автори като Каролин Ламарш, Адамек, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси са задълбочени творци и публикуват при утвърдени френски издатели. Имаме, разбира се, Амели Нотомб, която е много успешна писателка, както и онзи прочут лиежец – Жорж Сименон, който наред с романите си за Мегре е написал и своите истински, "безмилостни", мисля че ги нарича той, романи. На френскоезичната белгийска литература принадлежат големи фигури като Кристиан Дотрмон, Уилям Клиф, Ги Гофет, Лилиан Утерс и др.
- Привкусът към фантастичното, който споменаваш, резонанс от вашия фолклор ли е, или пък е вибрация на някаква специална струна в белгийската душа?
- Не съм сигурна, че иде от фолклора и е вярно, че съществува „белгийска душа”. (Би могло да се каже, че белгийците сме много сюрреалистични в ежедневието, невероятно е само какви сюрреалистични и фантастични неща се случват у нас!:) Но да, магическият реализъм е нещо твърде белгийско, във Фландрия – също, особено с Йоан Дейн, който е майстор на магическия реализъм. Ние сме магнетично привлечени от този литературен жанр, така както англичаните са привличани от готическите новели. В нашите народни приказки наистина присъства фантастичния елемент, но може би и в германските също го има. Та не зная на какво точно се дължи….Но ние притежаваме изострено чувство за себеиронизиране, белгиецът никога не се взема на сериозно, тук малцина се имат за големи азовци, ние обичаме да се надсмиваме над самите себе си.
- Чувам, че доста колорит обагря и 14-годишната история на преводаческия колеж, който ръководиш?
- О, по време на всеки колеж се случва нещо анекдотично…Например понякога се завързват любовни връзки. Веднъж немският преводач се беше влюбил в италианската си колежка. Но не се осмеляваше да разкрие чувствата си пред околните. Една сутрин от контролната зала на замъка, която с камери наблюдава цялото имение, ми се обажда охраната: "Госпожо Уилмар, предайте на преводачите си да не прескачат през прозорците, за целта могат да ползват и вратите!" (Видеокамерите записали как немският преводач се вмъква през прозореца в спалнята на италианката. ) Така на другия ден всички го знаехме…хе-хе. И връзката се декларира официално...
Веднъж пък бяхме поканили автор с неговите преводачи, в случая – Жан-Филип Тусен и неговите 10 преводачи от най-различни държави. В продължение на няколко дена те се събираха за по 2-3 часа заедно, за да му поставят въпроси. Което беше много обогатяващо, защото питанията, които му отправяше китаецът, не бяха като тези, които му поставяше холандката, например, това бяха въпроси от културно естество. В края на сесията се зароди идеята да предложим на всички преводачи и на присъстващите да напишат текст от една страничка, който да включва заглавия на книгите на Тусен, а те са много конкретни, много типизирани, например: "Банята", "Фотоапаратът" , "Телевизията", "Господинът", "Колебанието", "Бягам", " Правя любов" и пр. Търсеха се обаче изработени текстове, в които заглавията да фигурират добре въплътени, а не да са навързани изкуствено или елементарно като "Аз съм в банята да взема фотоапарата, за да избягам да правя любов" . И тъй ние подготвяме текстовете си анонимно и ги предаваме на авторитетно жури, в състав - самия автор и Жан-Люк Утерс (също писател, Директор на отдела за промоция на белгийската литература към Културното министрество на Френската общност). Двамата оценяват творбите и ми връчват класираната на първо място. Аз я чета. Дружно аплодираме. После се питаме – чий е текстът? Беше ….на Клод, готвача на колежа! Е, аз му дишах във врата с второто си място.
- Смяташ ли ,че има "мъжки" и "женски" превод? Влияе ли душевността на начина на превеждане? Би ли могъл примерно човек без капчица хумор да превежда хумор?
- Това за мен са фундаментални въпроси и аз съм правила конференция в Сорбоната по темата. Накратко: да, идеята за мъжко и женско писане кара някои хора да се смеят и да твърдят, че няма такова нещо. Съществувало артистично, асексуално писане, уверяват те. Не съм съгласна . Писането е въпрос на въображение, а женското въображение е много различно от това на мъжа. Та може ли жена да превежда мъж и обратното? Ето я моята теория, или поне ето как нещата функционират при мен, която през цялата си кариера съм превеждала предимно мъже. Давам си сметка, че първоначално женската половина у мен е съблазнявана от мъжкия глас. Ернст Блох например има пророчески мъжествен глас и наистина мъжкарско писане. Жан Амери – австрийски евреин, оцелял от концентрационните лагери на Втората световна война, е остър, рязък, но резонира силно с мъжки отглас и звучене. Така че аз, жената, бивах изначално изкушена от това. Но дойдеше ли ред да се възпроизведе тяхното писане, именно мъжката част у мен заработваше(защото всички ние сме полу-жени, полу-мъже, или всъщност "би-дозирани" мъже/жени). Когато обаче ми се наложи да превеждам "Една жена в Берлин"(анонимния дневник на берлинчанка от дните след капитулацията на Германия през 45-а), аз доста се зачудих какво ще произтече, защото дотогава не бях превеждала жена. Е, беше съвсем различно. Не бях еротично (в широкия смисъл на думата) изкушена от писането, но имаше едно съучастие, едно приятелство, аз се разпознавах в тази жена…. Относно другия въпрос – може ли свърхсериозен човек да превежда хумор? Смятам, че човек може да преведе добре единствено нещо, което чувства. За мен това е принципът: емпатията, т.е. да си на същата дължина на вълните с автора по отношение на езика, на артистичния изказ. Така че не вярвам човек без чувство за хумор да е в състояние успешно да го превежда. Трябва емпатия. Връзката автор-преводач е много фина. Аз не бих могла да превеждам когото и да било, нужно ми е да харесвам автора, да го "чувствам".
- А как коментираш концепцията за непреводимостта на текста, онова прочуто италианско "traduttore traditore"(преводачо-предателю )?
- Преводачът не е предател. Когато превеждам от толкова различен от френския език, какъвто е немският, например, аз трябва да преобърна всички немски културни елементи които са просмукани в езика, на френски. Но френският не разполага със същите средства за да го стори. Френският е друг инструмент. То е като да свириш на цигулка нещо написано за пиано. Звукът на цигулката ще произведе друг ефект. И да, това е предателство, но цигуларят не е предател, тази слабост не е негова. Представи си стих на Фредерико Гарсия Лорка, преведен на датски. Та цялата стойност на поемата е в прозодията, в звуците, в музиката, в ритъма, в акцента, в стъпките – ами ще изчезне испанската душа, която е в езика! Докато датските звуци ще извикват Дания, т.е. друг манталитет, ще рече - имаме предателство, да, но преводачът не може да постъпи другояче, той е принуден да използва датския език и няма как да го избегне. Така че аз винаги казвам: преводачът не е предател, но преводът е неизбежно предателство.
- И твърдиш, че винаги си намирала начин да преведеш играта на думи…
- В 40-годишната си практика съм се сблъсквала с много подобни ситуации. И нито веднъж не ми се е случвало да не намеря изход – или някакви еквиваленти се търсят, или пък се опитваш да създадеш същия ефект, но с други думи. Жан Амери има един роман – "LeFeu или разрушението" който минава за непреводим, понеже от началото до края е изграден върху игра на думи. Аз здраво работих върху него и преводът ми бе отличен с награда именно поради това, че книгата минаваше за непреводима. И ето ти, впрочем, още един анекдот, пример за моята най-прекрасна, най-възхитителна преводаческа грешка. На финала на романа главният герой (художник), отива на среща в прочуто парижко кафене с купувач на своята картина. Взел е под мишница както картината си, така и бидон с бензин в другата ръка, защото е решен да си отмъсти като запали мансардата, от която го пъдят. Когато купувачът се появява, художникът му заявява: "Seien Sie mein Peter Gast"("Бъдете мой гост", на немски). Но слага думата "Реter" отпред . Питам се какъв е този "Петер гост", ровя в речниците за евентуални немски изрази, разпитвам германоговорящи. Напразно. В един момент получавам просветление. Казвам си: Peter = petra, т.е. камък на латински. От друга страна този човек ще пали (мансардата си), което ми напомня за финала на Дон Жуан с Каменния гост – статуята на Командира, която пристъпва към него, а Дон Жуан потъва в пламъци. И така по алюзия с "petra" и Дон Жуан, аз превеждам "Peter Gast" като "Каменен гост"– "Бъдете моя Каменен гост". За мен това е бляскава находка. Минава време. Появява се интернетът и във връзка с някакво преиздаване на книгата се сещам да надзърна из виртуалното пространство. Изписвам "Peter Gast". Кликвам. Насреща ми излиза: "Псевдоним на Хайнрих Кьозелиц, близък приятел на Ницше!"(когото, прочее, Амери често цитира във въпросния роман). Петер Гаст е собствено име, псевдоним! А аз, която от 9 кладенеца вода носих и си мислех, че съм разбулила загадката, е трябвало просто да преведа "Бъдете моя Петер Гаст" (с евентуална бележка на преводача: "Голям приятел на Ницше"…)Но познавайки Жан Амери (чието истинско име впрочем е Ханс Майер, но той дотолкова е бил отвратен от своя език, от онова, което му е причинил, от концентрационните лагери, че взема за свое име неговата анаграма), та струва ми се, че една така ерудирана личност като него, може би е имала наум и това. И щеше, навярно, да бъде доволен от моята най-красива преводаческа заблуда…

PS Редактиран вариант на интервюто е публикуван и в майския брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2010-04-28T22:57:00.005+03:00

Сьонеф - храм на знанието, замък на щастието

„Споменът е единственият Рай, от който не можем да бъдем напъдени”, Жан-Пол Рихтер, немски писател,
НО
„Истинският рай е онзи, който сме изгубили”, Марсел Пруст "Намереното време”

Пред Райските порти
Че заставам пред дверите на Рая, няма никакво съмнение, когато се озовавам в началото на пътя, водещ към замъка на Сьонеф. Пускам куфара и задържам дъха си. А после няколко минути се опитвам да об(з)ема с поглед и да понеса плисналата се насреща ми красота. Без да се срутя от възторг. Трудно. И стъпка по стъпка, сред шпалир от три реда букови дръвчета, богоговейно извървявам 600-те крачки по алеята, които ме водят от катедралата на градчето (зад гърба ми) право в сърцевината на имението (насреща). Величествената метална ограда и двата мраморни лъва на входа ме допускат в павирания почетен двор. Когато го прекрачвам, попадам в обятията на протегналите се като ръце от замъка две 80-метрови галерии. Те „подпират хълбок” на йонийски колони, край които са се умислили антични статуи и вази. Физически замъкът е съграден от син местен камък, ала духовно архитектурата му е вдъхновена от античния Рим и италианския ренесанс. На фронтона оранжавеят гербовете на граф Жюлиен Депестр и съпругата му Изабел, които го построили преди 242 години. (Ако ви гложди как - историята мълви, че графът се замогнал с алъш-вериш, банкерство, морско застраховане, но най-вече - от военни сделки, след като пласирал за нуждите на 7-годишната война 6000 жребеца и 1400 впрегатни карети на маршал дьо Субиз[1].)
Още ненарадвал се на замъка обаче, графът се поминал, като оставил стопанството в ръцете на жена си и 16-годишния им син, силно запленен по изкуството. Едипово или не, монолитното съдружие майка/син се оказало особено благотворно за естетизирането на имението. Именно тогава замъкът бил „доокомплектован” с театър в дорийски стил, оранжерия (за многочислените портокалови и други чуждоземски дръвчета), ледница (нарочна шахта за целогодишно съхранение на лед), огромна клетка за екзотични птици, две езера, френска градина. Единственото нещо, недостигнало до нас от тогава, бил парникът, предвиден да прислонява 460-те ананасови дръвчета, ботаническа рядкост за времето си.
Владеенето на сьонефското бижу обаче не било за всяка уста лъжица и през годините собствеността му попадала в ръцете ту на една, ту на друга фамилия. За късмет, преди 4 десетилетия държавата се намесила, експроприирала замъка и така го спасила от съсипия и разруха. Сетне го поверила на френската общност в Белгия, която довършила реставрацията. Та, ето ви, прочее, сюрреализъм по белгийски– как одържавяването (при това в едно кралство!), може да има и благоприятни исторически и културни последствия.
„Замъкът ви принадлежи” – такова е мотото днес. Той е превърнат в един от най-големите музеи на ювелирното изкуство на френскоезична Белгия със своите 800 екземпляра, непринудено аранжирани сред разточителния интериор от 18-и век. Почитателите на изтънчения вкус могат да отскочат до салона за дегустация, където да се насладят на различни еликсири по рецепти от графската епоха – кафе, чай, шоколад, охлаждащи напитки от мимоза, роза или лавандула, (но не очаквайте за нищо на света да ви издадат тайнствените им съставки!) Замъкът предлага територията си и за „простосмъртни събития” от всякакво естество – празнуване на детски рождени дни, сватби, организиране на професионални мероприятия. Театърът и оранжерията са място за спектакли, концерти, изложби, семинари. Паркът (цели 22 хектара) е с безплатен достъп за посетителите. Към пищността му, самоукият артист Боб Вершуерен за втори път е притурил и 10 свои произведения на ланд арта, които след няколко месеца ще бъдат деинсталирани, за да напомнят, че всичко на този свят е ефимерно. Най-„стряскащата” хрумка на твореца са „говорещите дървета” – от клоните им се спускат саксии с вградени микрофони, през които при повей на вятъра (а понякога – съвсем ненадейно) струи поезия. В края на август, по традиция, в парадния двор пред замъка се разстила килим от цветя и зеленчуци. Това лято той е „изтъкан” от 100 000 цвята на бегонии, в акомпанимент на картофи, тикви, моркови и праз, които след това ще се предоставят на благотворителни организации в региона.
Ала вие, надявам се, не сте забравили за куфара, който въведох на първа страница. Е, той е като пушка в начално действие на Чехова пиеса – непременно ще влезе в употреба накрая. В случая, двамата сме се запътили към нашия пристан - отремонтираните пристройки в имението на замъка, където се помещава Европейският колеж на литературните преводачи, или -
„Телемското абатство”.
Така сполучливо (по аналогия с прочутото абатство от творчеството на Рабле) хърватската колежка Босилка Брлечич наименова нашата преводаческата обител. И наистина, външните сходства са изумителни – същият правоъгълен двор със заоблени кули по краищата и фонтан в средата, библиотека, театър, прекрасни градини. Родството е и духовно - Телемското абатство за Рабле е средище на свободната воля, а целта му е процъфтяването на човешкия дух. Хората в него, добавя той, говорят по 5-6 езика и си служат с тях, за да създават стихове и проза. Подобен е замисълът и на „Сьонефското абатство” – тук дори се ползват много повече езици, които се превръщат сетне в поезия и проза, поемащи по четирите посоки на света. Ще съм сред 17-те преводачи от 13 националности, привилегировани да работят над текстовете си сред целия този омагьосващ декор. Ще имаме насладата не само да се запознаем с богатата белгийска литература, но и да разговаряме „на живо”и да седнем на една маса с някои от най-ярките й представители: Каролин Ламарш, Жаклин Арпман, Франсоа Еманюел, Вернер Ламберси, Венсан Енгел, Тиери Дьобру, Жан-Люк Утерс и др.
Но не само езикът, а и небцето на това блажено място триумфира, изпратено на 7-то небе от Клод – „трубадура в бялата престилка”, който след като посипе с омайни билета блюдата си, ще погъделичка и слуха ни, като ги „поръси” с рими, щом като ги поднесе. Ще си оближем пръстите (а някои – и раните[2]).
Работата на колежа ще приключи с церемония по връчване на голямата награда за преводачески заслуги към френскоезичната белгийска литература. Тази година лауреатка е латвийката Инезе Петерсон.
А после, после - всеки ще напусне това магично място. И дълго, много дълго ще сподавя носталгията, че е вкусил Рая….

[1] Малка забе(ле)жка под линия - доколкото по онуй време да си маршал на Франция било достолепие, а да кулинарстваш - знак за добър вкус, същият този Субиз за всеки случай се овековечил и със собственоръчно изобретения си лучен сос за патици, познат и до днес под неговото име в гастрономията.

[2] По този повод виж интервюто с Франсоаз Уилмар, което предстои да се качи на блога.

PS Текстът е публикуван и в майския брой на списание "Бела";

На снимката: "Телемското абатство" - вътрешния двор на Колежа

2010-04-28T22:04:00.006+03:00

Seneffe/фотогалерия/Замъкът:

Замъкът, видян отзад. На преден план - едно от двете изкуствени езера, в което се стрелкат огромни златни рибища (надявам се, изпълняват желания:)

Входът към Почетния двор на замъка.

"Зеленчуковата градина на Графа" бе прозаичното название на килима от цветя и зеленчуци, опнат в Почетния двор на замъка. По права линия насреща е катедралата на градчето.

"Езерото с романтичния мост". На "билото" на изкуственото му островче Вершуерен е разположил сонорната си инсталация "Викът на липата".

При възстановяването на замъка лъснали конструктивни грешки, като тези 5-тонни колони на гарлериите, които почивали едва на 50 см основи....

NB Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2010-04-28T21:30:00.016+03:00

Seneffe/фотогалерия/Паркът:

Вилите - едно от творческите решения на артиста Боб Вершуерен в парка на замъка това лято.

Архитектурата на Оранжерията е вдъхновена от римската античност. На преден план - поредната инсталация на Вершуерен.

Театърът - построен както да естетизира парка на замъка, така и да служи за сцена на пиесите разигравани между близки и приятели, каквато била модата през XVIII век.

Френската градина в парка, малкото езерце с лилиите удивително напомня на картина на Моне.

Тук всичко и всички рецитират поезия - "говорещото" гинко билоба на Вершуерен.

2010-03-26T09:58:00.020+02:00

Патрик Ландман, юрист, психиатър и психоаналитик:
Все по-трудно е да бъдеш мъж в постмодерното общество

В резюме:
- Залезът на бащиния авторитет поставя въпроса за мъжествеността и потребността от изнамиране на нова представа за нея
- Най-големият риск за един мъж все пак е… срещата с една жена. Това е нещото което най-силно желае, от което най-много се бои и което всячески се мъчи да избегне
- Мъжът остава в плен на своя фаличен пол; отвъд завистта към пениса, жената има достъп до друга, различна наслада
- Антропологичната еволюция ще промени начина на изразяване на симптомите, но няма да попречи на хората да продължават да страдат
- Тревогата е дълбоко вписана в човешката ситуация, депресията е симптомът на нашето време
- Хистерията не е просто болест, а оспорване на властовия дискурс и като такава няма да изчезне, неин естествен носител са жените

Визитка: По образование Патрик Ландман е юрист, психиатър и психоаналитик. Доскорошен президент на една от авторитетните и най-динамично напредващи френски психоаналитични асоциации - “Еспас аналитик”, която развива международна дейност на 4 континента – в САЩ, Бразилия, Тунис, Сенегал и България.
Патрик Ландман е известен и като автор на книга за Фройд – претърпяла две издания във Франция, тя е преведена на 4 езика, включително и на български.
Терапевтичната му практика е насочена главно към юноши и възрастни. И освен че притежава (поне в моите представи) една направо енциклопедична компетентност, (или може би – именно поради нея), мосю Ландман е увлекателен събеседник, в което (ако съм се справила като преводач), ще убедя и вас.
- Как функционира психоанализата у вас, регламентирана ли е от някакъв етичен или морален кодекс?
- Не, ние нямаме специален деонтологичен кодекс. Преди няколко години обаче във Франция беше гласуван закон, който определя начина, по който следва да се упражнява психотерапията (но не и психоанализата като такава). Впрочем, психоаналитиците винаги са държали да се отграничават от психотерапиите най-общо. За да станеш психоаналитик във Франция трябва да преминеш през куп солидни етапи на подготовка и бих казал, че психоаналитиците дори са свръх-подготвени професионално, а не – недостатъчно квалифицирани кадри. И публичната власт у нас прекрасно си даде сметка за това и остави на психоаналитиците правото да се саморегулират вътрешно. Така че нашата професия във Франция има добродетелта да се самоопределя, тя елиминира всякакви шарлатанства и практически няма спорове между пациенти и психоаналитици, които да се разглеждат в съда. В полето на психотерапиите обаче има сериозни проблеми - те бяха наводнени от различни секти, от съмнителни или изключително идеологически осъдими практики.
- Ако обаче пациент ви довери, че е извършил престъпление, каква следва да бъде реакцията на психоаналитика съгласно френския закон?
- Отговорът е пределно ясен. Ако пациент ви съобщи за извършено от него престъпление, в качеството си на психоаналитик вие не сте длъжен да уведомявате полицията, тъй като вредата вече е нанесена и няма непосредствена заплаха за другия. Ако обаче е поставил под угроза някого и ви доверява, че ще извърши престъпление (и вие считате, че има сериозни шансове да го реализира, че не става дума просто за фантазъм), в този момент пред вас са две възможности: или да направите така, че деянието да не бъде сторено, или да уведомите полицията. Разбира се, това са крайни случаи, нещо, което се случва много рядко, но именно подобни гранични случаи осветляват отношението на една дисциплина към закона.
- Като един от големите познавачи на Фройд, как ще отговорите на феминистките критики отправяни към него за прочутата завист към пениса, която той приписва на жените?
- Завистта заради пениса е клиничен факт. Много пациентки я изживяват в своето лечение, други си припомнят, че са я изпитвали, трети не си я спомнят, а четвърти отричат да са я изпитвали когато и да било. В действителност хипотезата на Фройд е, че онези жени, които не си спомнят или които отказват да признаят тази завист, я пазят, но я съхраняват в сферата на изтласканото от съзнанието. Бързам да подчертая, че наличието на подобна завист по никакъв начин не кореспондира с някаква недостатъчност, не корелира с някаква по-ниска поставеност на женския пол спрямо мъжкия. Мъжът от своя страна е изложен на много специфичната кастрационна тревожност, от което също не следва изводът, че той е по-нисшестоящ от жената. Проблемът изобщо не е поставен в тези рамки. Но френският психоаналитик от близкото минало Лакан е забелязал, че Фройд не е разработил достатъчно проблема за женствеността - вероятно, защото е бил ограничен от собствената си културна среда, или пък защото не е могъл да направи абсолютно всичко. И самият Лакан е обогатил теорията на Фройд, когато е преценил, че по определен начин жената притежава превъзходство над мъжа. Той е казал, че “жената не е цяла във фаличната наслада”, тоест – че мъжът остава изцяло в плен на своя фаличен пол и не може да се измъкне от това. Без да отрича, че в определен момент жената може да изпитва завист към пениса, Лакан счита, че отвъд това тя има възможността, онова “превъзходство” да притежава достъп до една друга, различна, нефалична наслада. Виждате, че психоаналитичната теория не плаща дан на културни предразсъдъци, тя произтича от клиничната практика. Така Лакан е допринесъл теоретични допълнения към женската наслада, която той нарича ”Друга” и за която счита, че по определен начин е излаз от затварянето във фаличната наслада. (А завистта към пениса очевидно е едно от възможните следствия от подобно затваряне). Така че призовавам онези, които критикуват Фройд от феминистична гледна точка, да прочетат семинар № ХХ на Лакан, наречен “Encore”, където той говори за всичко казано дотук, при това - по-добре от мен, тъй като той го е открил.
- Преди да бъде всичко друго, психоанализата е изобретена в края на XIX-и век от Фройд като метод за лечение на хистерията, предимно – на женската хистерия. Не констатираме ли обаче залез на понятието “хистерия” в наши дни?
- Следва да уточним нещата. На първо място - да разграничим залеза на понятието хистерия в психиатричната практика, където то вече не съществува. Там тя беше фрагментирана напълно и сега се говори за “панически разстройства”, за “генерализирани тревожни разстройства” и пр., но не и за хистерия. Отново за Лакан обаче, тя не е просто болест, тя е дискурс, сиреч - изказ, реч и определено отношение към онова, което той нарича “дискурс на господаря”. Тоест хистерията е форма на оспорване, на контестация на дискурса на господаря и на властта. И хистеричките (предвид участта отредена някога на жената и която все още й е отсъдена в някои страни по света) навярно са били “поставени в изгодна позиция”, така щото да оспорват господарския дискурс. Нормално е било именно жените да са носителки на неподчинение и на опозиция срещу речта на господаря. Но изказано по много специфичен начин, което ще рече – чрез тялото им, защото именно чрез него те са били потискани или защото именно на нивото на тялото си те са понасяли всички социални забрани. Тъй като сега жените в общества като нашите са все пак доста по-свободни, очевидно е, че и хистерията приема други форми. Но аз считам, че докато дискурсът на господаря продължава да съществува, докато е налична тази специфична човешка трудност да удържаш властта и да я налагаш чрез принуда, ще съществува винаги хистеричен дискурс, изказ на неподчинението, който в частност иска да свидетелства и за истината на субекта. Мисля си за науката, например. Днес науката под формата на сциентизъм се разпространява като единствения авторитет, като единствената власт, която ни казва: какво да правим и какво да не правим, какво да ядем и какво да не ядем, какво да пушим или да не пушим и пр. Смятам, че това е дискурс на господаря и че в своето разцепление той ще породи проявата на хистеричен изказ. И на първо място именно на нас, психоаналитиците, ще се падне задачата да посрещнем тези нови хистерични оплаквания, които ще имат друга, различна форма от онази, която Фройд е изслушвал през XIX-и век.
- Кой е симптомът на нашето съвремие?
- Депресията. Струва ми се, че тя е един от начините, чрез които постмодерният човек изразява своето неразположение от това да бъде вписан в обществото, своята несгода да бъде вместен в цивилизацията. Но депресията не е просто болест за психоаналитиците, тя е нещо, което може да бъде функция на онова, което наричаме “депресивност”. Тя позволява на човека евентуално да изработи своето отношение към смъртта, своето отношение към сексуалното, които подлежат на мобилизация в хода на психоаналитичното лечение. И не защото някой се депримира, че трябва непременно да бъде лекуван. За психоанализата депресията би могла да бъде и нещо напълно позитивно.
- Според Ницше истинският мъж търси две неща – опасност и игра, така той търси жената като най-опасната играчка. Това ли всъщност иска той?
- Забелязвам, преобръщате прочутия въпрос на Фройд “Какво иска жената?” И ако в епохата на Фройд въпросът за жената и за женствеността е бил ключов (той и днес остава значим), то днес, поради залеза на бащината власт, поради упадъка на фаличната функция най-общо, става все по-трудно да бъдеш мъж. И вероятно не е излишно да си поставяме въпроса какво иска мъжът… В същината си мисълта на Ницше е вярна, защото когато няма риск, няма желание. А най-големият риск за един мъж е все пак срещата с една жена. Едновременно това е нещото, което той най-много желае и от което най-силно се бои. Защото е налице целият онзи фаличен залог, който се разиграва, когато срещнеш някого от другия пол. И мъжът се опитва всячески, чрез всички възможни средства да се изплъзне, да избегне тази фалична среща, било – бидейки официално или неофициално полигамен, било - като се стреми да удовлетворява само сексуални нужди, отказвайки да влезе в чувствена или любовна връзка. Но мъжът не желае друго, освен реализацията на своето желание и в този смисъл не може да се каже, че се отличава от жената. Въпросът ви е обаче интересен в степента, в която както вече споделих, проблемът за мъжествеността е важен в наши дни. Как да изпълниш и как да понесеш позицията на мъж в едно постмодерно общество, в което обичайните културни репери на мъжествеността са с пробойни? И сега именно на мъжете (но с помощта на жените) се пада задачата да открият новата представа за мъжествеността. Но инак - мъжете винаги ще желаят жените и жените винаги ще желаят мъжете.
- Как се отнасят психоаналитиците към други белези на модерността – все по-приеманата различна сексуалност, или - все по-директната, но и все по-технологична комуникация?
- Тук психоаналитиците са разделени. Що се отнася до различието между половете – то е логическо различие, нещо, което е интегрирано от цялата човешка психика. И може да бъде препредадено на детето, дори когато е отглеждано в еднополово семейство. Ние не следва да осъждаме хомосексуализма или отглеждането на деца от хомосексуални двойки. И е рано е да се правят каквито и да било обобщения. Аз например консултирам 3 деца, отглеждани от подобни семейства и започвам да имам наченки на идеи, да си давам сметка какъв тип специфични проблеми се пораждат. Но все още нямаме достатъчно дистанция, нямаме достатъчно валидни изследвания, за да твърдим, че това нанася щети или обратното. Ние не знаем нищо към момента. По отношение на еволюцията на културата – някои хора смятат, че присъстваме на истинска еволюция от антропологичен характер. Може би. При всички случаи, не е сигурно, че въпросната улеснена комуникация или развитието на виртуалното пространство ще премахне несъзнаваното у човека. Мисля, че това само ще промени начина на изразяване на симптомите, начина на изразяване на страданията, на думите. Но няма да попречи на хората да продължават да страдат от травматизма при срещата със сексуалното, например.
- Какво значение придава психоанализата на тревожността?
- Ние се занимаваме с вътрешната тревога на човека, която в същината си не е свързана с реалността. Тя е сигнал, в нея има нещо, което ни засяга – било от страна на желанието ни, било от страна на смъртта или на смисъла на нашето съществуване. И затова тя съдържа достоверност, една ужасна понякога достоверност… Тревогата е нещо дълбоко човешко и е неотделима от човешката ситуация. Фройд е твърдял: “Мога да излекувам от невротичната ситуация, но не съм в състояние да излекувам от човешката ситуация.” Следователно той казва: това, което предлагам на пациента, е да премине от невротичното страдание към обикновената несгода. А в обикновената несгода я има и тревогата.

PS Редактиран вариант на текста е публикуван в новия, априлски брой на списание "Бела"
Снимките и текстовете в този блог са обект на авторско право. Тяхното използване може да става само с изричното цитиране на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2009-12-22T13:11:00.009+02:00

André Michels : La Honte et la Culpabilité déchirent l’être humain
Carte de visite : André Michels est psychiatre et pratique la psychanalyse depuis 1979. Il s’est installé et travaille à Paris et à Luxembourg en même temps. Ses publications et son travail psychanalytique avec des patients s’exercent en trois langues – français, allemand, anglais. En tant qu’éditeur de littérature spécialisée en allemand, M. Michels continue la tradition freudienne de publier un livre par an, qui est un Yearbook, sur un sujet clinique. En France, dans une collection pareille sont parues deux volumes – un sur l’hystérie, l’autre sur le corps, et un troisième sur la sexualité est en voie de préparation.

En résumé
* La Culpabilité est liée à la voix de la conscience, la Honte s’organise autour du regard de l’autre
*La Culpabilité pèse sur tous, elle est un sentiment qui se transmet, qui a un héritage, et il y a un héritage de la Culpabilité aussi. Elle est en grande partie inconsciente et détermine nos actes.
* La Honte constitue l’intimité et la protège. Elle n’est pas disparue de nos sociétés, mais elle a changé de registre,
* Les limites de la Pudeur, de la Culpabilité et de la Honte sont retracées constamment avec la génération suivante
*Il y a un tragique chez l’être humain
* Il n’y a pas d’être humain sans avoir un Idéal
* De nombreux idéaux traditionnels, classiques se sont effondrés pendant le siècle passé. L’être humain revient d’une certaine façon sur lui-même, l’Idéal cherche son point d’ancrage au niveau du corps
* Chaque génération rencontre exactement les mêmes questions, mais doit développer d’autres réponses...
* L’image a un caractère de totalité qui enferme, elle captive et écrase l’être humain. Avec la parole apparaît la dimension de l’autre, la parole sauvegarde quelque chose de notre subjectivité.

-Qu-est-ce qui représentent, pour la psychanalyse, les concepts de Honte et de Culpabilité ?
Les deux concepts, traités par Freud (dont la Honte est moins développée), jouent un très grand rôle dans notre subjectivité moderne. On peut dire que la Culpabilité est liée à la voix de la conscience, alors que la Honte s’organise autour du regard et le regard de l’autre. On a honte sous le regard de l’autre, parce qu’on a peur de ce regard. Alors que la Culpabilité – c’est plus la voix, une voix qui souvent peut nous rappeler, qui nous culpabilise, qui peut nous réveiller, qui nous parle, qui s’adresse à nous, que nous entendons. Une voix qui est souvent aussi, disons, très exigente, sévère. Et pour distinguer ces deux termes, on peut les associer aux fonctions freudiennes de Surmoi et de l’Idéal de moi, et donc la Culpabilité est un produit du Surmoi, alors que la Honte est produit de I’idéal, de la constitution d’un Idéal. Je pense qu’il n’y a pas d’être humain sans avoir un Idéal, même le plus grand criminel, il est souvent poussé par un Idéal ; il peut y avoir un idéal fanatique, qui pousse, parfois des gens, même les dictateurs politiques - ils agissent souvent par un Idéal ou ils représent un Idéal pour le peuple. Et donc de voir à quoi correspond un Idéal et comment est-ce qu’il évolue, et comment est-ce qu’il fonctionne de nos jours, c’est une question qui est tout à fait au corps de l’actualité.
La Culpabilité est certainement un concept très ancien et c’est autour d’elle, de cette voix de la conscience que ce sont construites la réflexion religieuse et aussi, en partie, la pensée philosophique et politique.
- Vous me faites penser à la phrase d’Albert Camus « Quand nous tous serons coupables, ce serait la démocratie ».
- Oui, c’est une phrase intéressante, parce que nous avons souvent l’idée qu’il y a des gens qui n’ont pas de Culpabilité, qui vivent comme s’ils n’avaient pas de Culpabilité. Et je crois que là, Camus était peut-êttre un peu plus optimiste, parce que s’il aurait eu de l’expérience clinique, il aurait pu se rendre compte que tout le monde souffre de la Culpabilité, même les gens qui apparemment n’en ont pas, comme certains alcooliques, pervers ou criminels, ces gens-là souffrent d’une Culpabilité qui est souvent encore beaucoup plus grande que celle du sujet névrosé normal. Oui, mais ils ne trouvent pas les moyens de la gérer.
Dans la conception traditionnelle de la névrose, telle que Freud a élaborée, le noyau de la névrose c’est la Culpabilité, la Culpabilité d’avoir mal fait, d’avoir mal agi et dans la conception freudienne – d’avoir transgressé une loi, même si c’est en pensées.On ne peut pas faire de l’abstraction de ça chez quelqu’un, mais il s’agit après de voir par quel biais l’aborder, comment traiter la Culpabilité, ça peut être une question... On dit souvent qu’il y a des gens sans Culpabilité ni Honte, on dit ça de ceratains criminel et surtout des criminels de guerre. Parmi les criminels nazis souvent dans l’après-coup on est étonné qu’ils arrivent à vivre normalement, pour ceux qui n’ont pas été condamnés et qui ont échappés à toute persécution après guerre, qui apparemment vivent normalement, qui apparemment n’ont pas de Honte, pas de Culpabilité, qui réclament et adhèrent toujours à cette idéologie nazie. Et ça existe. Et c’est même relativement fréquent. Et on se demande comment est-ce que ça fonctionne...Alors, ce qu’on voit chez ces gens-là, c’est que ce sont les enfants chez qui quelque chose se transmet, c’est la génération après qui se trouve dans une siuation tout à fait difficile, impossible à aborder, d’autant plus que les parents n’en ont pas parlé de ce qui s’est passé, n’ont pas parlé de leur propre implication dans un certain nombre de crimes et on voit, dans notre pratique dans tous le pays occidentaux, beaucoup de gens dont les parents ont été impliqués dans des crimes de guerre et qui, eux, sont obligés de s’intéresser à la Çulpabilité et à la Honte. Ce qui veut dire (surtout pour la Culpabilité) que c’est un sentiment qui se transmet, qui a un héritage, et il y a un héritage de la Culpabilité aussi. Ce qui est important à dire en parlant de la Culpabilité, c’est que la majeure partie de cette Culpabilité est inconsciente. Il y a une partie dont nous nous rendons compte et une grande partie dont nous ne nous apercevons pas. Les psys s’aperçoivent beaucoup de ça chez leurs patients à quel point les actes de beaucoup d’individus sont déterminés par leur Culpabilité. Et beaucoup de gens agissent ou font des choses qui ne sont pas bien, qui sont répréhensibles, par Culpabilité, c-à-d que d’une certaine façon pour pouvoir être punis.
- Comme disait Freud « criminel par sentiment de Culpabilité » ?
- Voilà, c’est un exemple qui est plus radicale, plus extrême, d’être criminel par sentiment de Culpabilité, mais ça se retrouve sous une forme atténuée chez la plupart. Et dans les cas d’adultère, par exemple, la personne qui la commet inconsciemment ou consciemment (mais c’est plus souvent inconsciemment) s’arrange pour que l’autre sache quand-même et donc pour être apaisé par le poids de cette Culpabilité, parce que, comme chaque transgression, même celui qui dit: « Moi, je ne me sens pas coupable », ça, ce n’est pas sûr, il le dit, peut-être, pour se rassurer. C’est un cas de figure qui est le plus banal, mais parfois il y a des gens qui, après, par Culpabilité font des choses beaucoup plus graves pour se faire punir, pour apaiser cette Culpabilité.
- Donc la Culabilité est un poids qu’on va (sup)porter toute sa vie ?
- Oui, d’une certaine façon, mais c’est important de s’en apercevoir, parce que la conception freudienne de l’être humain est qu’il y a un tragique chez lui, même si notre modernité ne veut rien savoir de ça. On s’imagine qu’on peut y échapper à cette notion de tragique et j’en suis moins sûr..... Une expression de ce tragique que Freud a découvert chez l’être humain normal, névrosé, névrosé, donc – normal pour la psychanalyse, c’est que chacun essaye de s’arranger avec ces complexes-là que j’ai décrits à sa manière, chacun élabore sa propre névrose, ce qui veut dire – sa propre version de ce complexe tragique dont la culpabilité est une expression parmi les autres, pas la seule. Et on peut dire que la Culpabilité fait lien, elle fait lien social, mais aussi - entre les générations. Il n’y a rien de plus classique que de se sentir coupable vis-à-vis de ses parents ou ce sont des parents qui se sentent coupables vis-à-vis de leurs enfants. Aujourd’hui on a l’impression que ce sont les parents qui ont plus de Culpabilité vis-à-vis des enfants, que l’envers, ça peut-être caractérise notre époque, on a l’impression qu’il fut un temps ou les parents étaient plus sûrs de leurs droits de parents, alors que aujourd’hui ils doutent et doutent beaucoup de même - est-ce que je fais tout ce qu’il faut pour mes enfants, est-ce que je leur donne toutes leurs chances ? On voit que souvent les parents se sacrifient, presque, sont devenus les serviteurs de leurs enfants, pour qu’ils arrivent, et se culpabilisent. Il y a un lien-là qui fonctionne, un lien qui est três important, qui est constitutif de l’humain, qui nous différencie du monde animal, un lien très fort dont on ne s’aperçoit que quand il ne fonctionne pas, quand il n’existe pas ou quand il est devenu difficile.
- Je vous fais revenir au sujet du corps, aujourd’hui, me paraît-il le corps a deux statuts – fétichisé et maltraité en même temps, avec toutes ces interventions chirurgicales auxquelles nous le soumettons....
- En parlant du corps, il faut avoir en vue une notion que Lacan a développée et que Françoise Dolto a ensuite reprise – c’est la notion de l’image du corps et donc – de la représentation du corps. Cette image que nous avons souvent à notre insu, elle a une partie inconsciente, mais un inconscient que nous trouvons au dehors, dans la société. On peut dire que notre société produit un idéal, dans lequel la représentation du corps joue un très grand rôle. Et dans notre modernité cela nous revient de façon très frappante, très flagrante à quel point même les enfants dès le plus jeune âge sont confrontés à la représentation du corps idéal. Pour celui qui a l’occasion de travailler avec des femmes sur le plan psychanalytique ou autre, c’est à tous les niveaux qu’on s’aperçoit à quel degré elles sont préoccupées par l’image du corps et toute une industrie fonctionne autour de cela – l’industrie de la mode, et puis – toutes ces interventions sur le corps qui sont de plus en plus fréquentes, qui en particulier nous viennent des Etats-Unis, mais l’Europe est complétement envahie. En Amérique Latine, au Brésil, la chirurgie esthétique est très bien développée, c’est un phénomène qui traverse le monde entier et la question qui se pose derrière est celle de l’Idéal – comment fonctionne un Idéal? Et on peut dire, on peut faire l’hypothèse, si on regarde l’histoire du siècle dernier, le XX-ième siècle, que ce qui le caractérise, c’est un écroulement d’un certain nombre d’idéaux traditionnels, classiques qui ont échoué de façon tellement flagrante, qu’on est, disons, en mal d’idéaux. Je pense en particulier à la chute des totalitarismes du XX-ième siècle, c’était aussi signer l’échec d’un certains nombre d’idéaux – éthiques, moraux, philosophiques, etc., qui quand même étaient le fondement, le ciment de la société. Aujourd’hui parler d’un Idéal patriotique, c’est un peu démodé, ça fait sourire, aujourd’hui ça fait sourire, heureusement. Mais fut un temps où les gens se faisaient tuer pour ça. Et puis il y avait d’autres idéaux, l’Idéal du communisme, qui s’est lamentablement écrasé. Donc, il ne reste pas grande chose de ces idéaux. Et alors, à ce temps-là on a l’impression que l’être humain revienne d’une certaine façon à un point zéro, à un point d’ancrage, revienne sur lui-même et que c’est l’idéal qui cherche son point d’ancrage au niveau du corps, au niveau d’une représentation du corps qui joue un rôle croissant de nos jours. Et c’est un mécanisme –là (pour revenir à une constellation plus psychanalytique), qui se joue chez les enfants tout petits, qui commence à très jeune âge. C’est que l’on suppose, on admet qu’à l’origine il y a une sorte de narcissisme primaire qui est tout à fait indispensable, dont l’enfant a besoin et autour de ce narcissisme il se construit (et on associe souvent des jeunes enfants dont on parle en terme de majesté, on dit « His Majesty The Baby »). L’enfant a besoin de ça et qui lui donne une confiance fondementale en lui et on voit à quel point c’est dramatique quand l’enfant n’a pas cette confiance en lui-même. Mais alors, très jeune, il est délogé de cette position parce qu’il se rend compte, quand il va dans le monde, qu’il n’est pas tout-puissant (alors que dans ce narcissisme primaire il se croit tout-puissant). Et l’opération la plus difficile que l’enfant doit faire en rentrant à l’école, avec sa scolarisation, c’est de substituer ce narcissisme initiale, par des idéaux qui sont élaborés progressivement. Et on voit une difficulté d’apprentissage chez les enfants qui n’acceptent pas ça. Ils viennent à l’école primaire, ils ont 6-7 ans et on leur dit d’apprendre, et alors – apprendre veut dire qu’on ne sait pas. Et donc c’est impossible. Il y a des enfants pour lesquels c’est absolument inacceptable de ne pas savoir déjà, parce que pour eux accepter de ne pas savoir, ça veut dire être défaillant à partir de ce moment-là. Pour certains c’est difficile. Juste pour vous montrer, pour illustrer à quel point c’est fondemental, c’est radical et à quel point ça commence très tôt dans la vie, à quel point c’est une question qui se pose pour tous le monde - de remplacer un Idéal primaire centré autour d’une image du corps, le narcissisme, à savoir l’image du corps, et d’accepter la perte d’une perfection pour pouvoir élaborer un Idéal vivable. Et on voit beaucoup d’adultes qui sont engagés dans la recherche de la perfection. Et cette recherche de la perfection, elle demande d’abord une énergie considérable et peut à la limite pousser chez la mort. Parce que la perfection est d’une certaine façon mortelle. Il n’y a que la mort qui soit parfaite, absolue. Alors que si on se situe à côté des vivants, on est obligé d’admettre qu’on n’est pas le plus beau, la plus belle, la plus intelligente, le plus riche, etc., donc on est confronté à ses propres failles. Et je pense que cette notion d’Idéal permet de comprendre un certain nombre de mécanismes qui fonctionnent dans notre société et qui, disons, déterminent aussi le rapport au corps.
- Probablement – aussi la féminisation du corps masculin. Est-ce qu’elle peut être la réponse d’un féminisme précédent, acharné ?
- Oui, on peut se poser cette question et effectivement – qu’est-ce qui se passe au niveau de la relation entre l’homme et la femme. Et on a l’impression que là aussi il y a quelque chose de fondemental qui est en train de se passer. C’est vrai qu’un certain féminisme qui correspondait à une certaine époque ne fonctionne, peut-être, plus de la même façon aujourd’hui, parce que certain nombre de revendications que les femmes ont eues, sont dépassées : aujourd’hui une femme trouve accès (du moins dans nos sociétés occidentales) de plus en plus aux mêmes professions que les hommes, aux positions de pouvoir, même si on peut toujours dire qu’il y a encore beaucoup de travail à faire, c’est vrai, tout n’est pas parfait, mais il y a un mouvement dans un certain sens et où, à l’heure actuelle, se sont souvent plutôt les hommes qui ont énormément de difficultés à trouver leur place, qui n’ont plus les anciens idéaux qui leur donnaient leurs places de fils. Et on le voit de plus en plus dans la société, et aussi pour la génération suivante, à quel point les jeunes filles sont beaucoup plus sûres d’elles que les garçons, qui sont complètement paumés souvent, qui ont beaucoup de difficultés à trouver leur place, dans leur corps, à l’école aux niveaux des études… On voit que les filles d’abord sont beaucoup plus nombreuses à l’Université, réussissent souvent mieux que les garçons, donc il y a un changement qui est en train de se produire, qui est fondamental et qui transforme notre société. Ce n’est plus la même société. Les rôles de l’homme et de la femme ne sont plus les mêmes, parce que les idéaux ne sont plus les mêmes. Et en faite, j’ai dit - on est en mal d’idéaux, c-à-d que l’on est en train de chercher de nouveaux points de référence. Et donc il est tout à fait (et peut-être) dans ce même mouvement qu’on peut dire aussi qu’il y a une sorte de féminisation du corps de l’homme qui se produit et dont on ne sait pas à l’heure actuelle, il est difficile, on peut faire des hypothèses, comme vous l’avez dit – est-ce que c’est une réaction au féminisme d’avant, ou est-ce que c’est une tentative pour certains hommes de retrouver, d’élaborer un autre Idéal du corps de l’homme en référence à, c.-à-d. on a l’impression que les hommes suivent les femmes et vont dans le même mouvement que le femmes – de s’intéresser aux produits de beauté, le corps épilé...Et fut un temps, encore très récent, où c’était l’antithèse de la virilité – c’étaient les poils, les muscles, etc., alors que aujourd’hui ce n’est pas du tout l’idéal, aujourd’hui ça nous paraîtra ridicule. C’est un phénomène qu’on constate et on ne sait pas – est-ce que c’est un épiphénomène qui accompagne un mouvement, ou est-ce que c’est autour de cela que va se cristaliser un nouvel Idéal masculin. Je ne sais rien, je pense que de toute façon l’évolution des choses ne va pas se centrer autour de l’image. Je crois qu’à l’heure actuelle l’image joue une fonction telle, mais qui est écrasante. Parce que le problème de l’image est qu’elle signifie par elle-même, on n’a plus besoin de parler, la parole est éliminée – si comme si vous pouvez avoir une civilisation sans paroles.
- Mais il me semble qu’en telle nous transmutons– une civilisation voyeuse (voyeuriste) qui transmet et consomme des images. Internet, caméras, reality-shows ont envahi même le plus intime...
- Cette image, cette visualisation du corps va de plus en plus loin, jusqu’à les parties intimes et nous permet aussi de revenir sur la question de la honte. Elle n’est pas disparue de nos sociétés, mais elle a changé de registre, elle est déplacé, parce que ce qui était de l’ordre de l’intimité à une certaine époque, aujourd’hui est montré au jour le jour. Vous avez fait allusion à la reality-show, donc on peut participer même à l’intimité des gens, à la vie intérieure, c’est justement une reality, parce que c’est une partie de la réalité qui jusqu’à là faisait partie de l’intimité et qu’on ne montrait pas. Mais aujurd’hui on veut montrer tout ça. Donc c’est comme si la limite de la Honte s’était déplacée. La Honte d’une certaine façon a une fonction très importante, parce qu’elle constitue l’intimité et la protège. C’est parce qu’on a Honte, qu’on dit : « Ah, non, ça c’est trop, je ne veux pas au-delà. » Ça permet de tracer une ligne qu’on ne veut pas déplacer et qu’il faut respecter quand on est avec quelqu’un, aussi même avec un partenaire, c’est pas seulement avec un ami, ou un étranger, mais aussi avec son propre partenaire, avec la personne avec laquelle on est le plus proche, on est obligé d’autant plus de respecter la limite de la Honte, la ligne qui est tracée à ne pas dépasser, au delà de laquelle on fait Honte à quelqu’un. Et aujourd’hui on fait semblant comme si on pouvait la dépasser, cette limite, mais je pense que ce n’est pas quelque chose dont il faut trop s’inquiéter, parce que chaque époque déplace les limites, est obligée, et en particulier – au niveau de l’Art. L’Art fonctionne par le fait de chaque fois dépasser la norme, d’être un peu dans la transgression, autrement ça devient de la peinture académique, normative. Et pour revenir à la question de la représentation du corps – là, aujourd’hui on déplace certaines limites, mais on peut être sûr que d’autres barrières, mêmes si on a l’impression qu’on a déplacé toutes les barrières, il y en a d’autres qui apparaissent. En faite d’une certaine façon ces barrières que sont la Pudeur, la Culpabilité et surtout – la Honte, sont retracées constamment. Et on voit la génération de mai 68 en France qui a déplacé un certain nombre de limites par rapport à la génération précédente, donc, c’était un phénomène pour cette génération, et on voit que ça ne veut pas dire que les enfants de cette génération aillent dans le même sens que leurs parents. Et on voit aujourd’hui des enfants qui sont souvent des gens très pudiques, alors qu’ils vivent dans un monde où la pornographie est accessible à tout le monde et même des corps dévétus on les voit à la télé, dans les pubs, partout, etc... Et on voit que chaque génération d’une certaine façon rencontre les mêmes questions, exactement les mêmes, mais doit développer d’autres réponses...
-Peut-on espérer que la parole gardera son rôle ?
- Oui, il faut espérer, bien entendu. L’image captive l’être humain, l’aspire d’une certaine façon. Alors que avec la parole, il y a la dimension de l’autre qui apparaît et l’image d’une certaine façon est fragmentée. L’image a un caractère de totalité qui enferme, alors que la parole brise l’image, donc elle est extrémement importante. La parole sauvegarde quelque chose de la subjectivité de chacun et lui permet de formuler, de pouvoir dire « Je » : « Je pense », « Je dis». Alors que dans l’image il n’y a pas de sujet. C’est ça qui est terrible. Dans l’image le sujet est exclu, et toute la place et la fonction de la psychanalyse est justement d’accorder la plus haute importance à la parole propre. Parmi toutes les formes de psychotérapies qui existestent à l’heure actuelle et qui sont multiples, elle est la seule qui en fait s’élabore à partir de la question du sujet. On peut dire en général pour la psychanalyse qu’elle accorde une place centrale au sujet.

PS Texte publié dans la presse bulgare

2009-09-07T09:19:00.004+03:00

Юношеството въвежда нови семейни отношения
С вълненията които поражда и рисковете които съдържа, то налага родителите да проявяват колкото разбиране, толкова и твърдост, препоръчва в новоизлязлата си книга на български език д-р Патрик Деларош

„Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” е сред най-често формулираните родителски въпроси. Защото конфликтът с юношата – ежедневен, повтарящ се, е участта на почти всеки един от тях. Постоянно предизвиквани да дават своето “да”, и най-вече – своето“не”, родителите се съмняват в правотата на отговора си, впечатлени от енергията, с която се утвърждава растящото им дете. То иска, възразява, упреква, цупи се. Уместно ли е поради това да му се отстъпва? Или пък - да му се отказва? Докъде и как трябва да се преговаря? Смутени и объркани, родителите нерядко се чувстват виновни и гравитират между това премного да разрешават или (по-рядко) - всичко да забраняват.
„Трябва ли да се отстъпва пред юношите?” всъщност е и заглавието на неотдавна отпечатаната на български език книга на френския психоаналитик д-р Патрик Деларош[1], адресирана към родителите, които си поставят горните въпроси. Юношеството ( което начева с пубертета, но не се свежда само до него) е процес, който съдържа две противоположни страни, обяснява д-р Деларош: първата е юношеското предизвикателство, което подтиква младежите да надскочат самите себе си, да надминат родителите си, да се конфронтират със света на възрастните.(Но, от друга страна – как иначе ще съумеят да се отделят и да се утвърдят като самостоятелни личности, ако не се противопоставят?!) Втората страна на процеса на юношеството, т.нар. от психоанализата „траур по детството”, е операцията по раздяла с детството: тя променя статута на детето, принудено от тук насетне да си се представя възрастен и да мисли бъдещето. Да балансира двете тенденции (предизвикателство и траур) съвсем не е лесно изпитание за подрастващия, а хипертрофията на всяка една от тях може да го доведе до престъпно поведение или съответно до депресия. Ето защо юношата се нуждае от обичта и разбирането на родителите си, от тяхното придружаване в процеса, но също така и от проявата на определена твърдост, понеже едното без другото не върви, настоява специалистът. Защото придружаване без твърдост се превръща в угодливо другаруване, а родителска твърдост без придружаване е суровост, граничеща със злодеяние. Накратко – юношеството променя и статута на родителя: от него тепърва се изискват психологически качества, които за жалост не винаги притежаваме. Фигурата на родителя ще трябва занапред да съвместява близостта с определена дистанцираност, за да не се превръща в приятел или в подчинен на отрочето си, а още по-малкото – в негов тиранин. Впрочем, юношата, досущ като детето, се нуждае от авторитета на своите родители, но за разлика от него, той иска да схване природата на този авторитет. Затова младежът е склонен да го оспорва, да го подлага на изпитания, да го провокира, да претегля неговата легитимност: всичко това е нормално. Но ако юношата не срещне съгласуваното противопоставяне на родителите си, той просто ще се потисне или ще се почувства още по-зле, предупреждава френският психоаналитик. И допълва, че следва да разграничаваме авторитета от неговата карикатура - авторитаризма. Авторитетът е естествено качество, което произтича от някои възрастни и сам по себе си внушава уважение. (И оттук насетне няма никаква нужда да повишаваш тон, за да накараш да те чуят. ) Докато авторитаризмът е реакцията на онзи, който се страхува, че не може да наложи подчинение. Изблиците на авторитаризъм съумяват да сплашат детето, но у юношата отключват само престорена покорност, или отчаян бунт: и в двата случая авторитарният родител е неспособен да постигне онова, което цели, а именно – едно истинско съгласие.
Вярно е, споделя също така д-р Деларош, че нашата модерност е белязана от реалното отслабване на родителския (особено – на бащиния)авторитет, но родителите продължават да представляват онази неминуема ос за идентификация и остават основен ориентир за децата си. Ето защо те не трябва да се колебаят да отстояват позицията си на родители: да налагат правила (за да ”рамкират” юношата), да проявяват бдителност (но без да са натрапливи и да екскурзиантстват в интимността на децата си), да съгласуват прошката с авторитета и при нужда – да подкрепят тези си усилия с помощта на някой специалист – психолог или психоаналитик.
[1] Издатели: “Център за психосоциална подкрепа” и „Българско пространство за психоанализа”

PS Редактиран вариант на текста е отпечатан и в седмичника "Всичко за семейството"

NB Текстовете и снимките в този блог са обект на авторско право. Тяхното цитиране може да става единствено с изричното съгласие на авторката им, със задължителното позоваване на източника на информация, както и с въвеждането на линк към нея.

2009-02-28T12:33:00.018+02:00

Андре Мишелс, психиатър и психоаналитик:

Срамът не е изчезнал от нас, вината тегне над всички ни

Визитка:
Андре Мишелс е психиатър и практикуващ психоаналитик от 1979 година насам. Установил се е и работи едновременно и в Париж, и в Люксембург. Неговите публикации, както и практиката му с пациенти протичат на няколко езика – френски, немски или английски. В качеството си на издател на специализирана литература на немски, г-н Мишелс продължава Фройдовата традиция ежегодно да пуска под печат по един том, посветен на определена психоаналитична тема. В подобна колекция, но организирана от него във Франция, са излезли книги за хистерията и за тялото, а сега се разработва темата за сексуалността. Когато преди време Андре Мишелс гостува в София, за да изнесе лекция пред български колеги по въпросите за вината и срама, бе отзивчив да приеме разговор за тези чувства и за мястото им в нашата постмодерна душевност.

В резюме:
*Чувството за вина е свързано с гласа на съвестта, срамът се организира около погледа на другия
*Вината тегне над всички. Тя се наследява, в голямата си част е неосъзната и предопределя много от действията ни
* Срамът съставлява и защитава интимността ни. Той не е изчезнал от нашето общество, а само е сменил регистъра си
*Границите на срама, свенливостта и вината се преначертават отново с всяко следващо поколение
*Има някакъв трагизъм у човешкото същество
*Няма човешко същество без идеали
*Много традиционни, класически идеали се сгромолясаха през изминалия век.Човекът сега се завръща в себе си, идеалът търси точка на фиксация на нивото на тялото
*Всяко поколение среща абсолютно същите въпроси, но трябва да им даде други, свои отговори
*Образът поглъща тотално и смазва личността. В словото присъства измерението на другия, то запазва нашата субективност

- Какво представляват чувството за вина и срамът за психоаналитика?
- И двете понятия, разглеждани още от Фройд, са важни за нас и играят значима роля в нашата модерна субективност. Вината е термин, който можем да свържем с гласа на съвестта, на съзнанието. Това е един глас, който ни говори, който се обръща към нас, който ни напомня или ни обвинява, който нерядко е много строг и твърде взискателен. Докато срамът се организира около погледа и по-точно - погледа на другия. Ние се срамуваме под погледа на другия.
За да разгранича вината и срама, ще ги обвържа и с въведените от Фройд термини Свръх-аз (онази част от нашия аз, която се превръща в негов вътрешен съдник – бел.моя, Р.Д.) и Идеал на аза (също вътрешнопсихическа инстанция – един модел, с когото се опитваме да се хармонизираме и когото се опитваме да следваме – бел.моя, Р.Д.). Тогава ще кажем, че чувството за вина е продукт на Свръх-аза, докато срамът е плод на идеала, на конституирането на идеала. Аз мисля, че няма човешко същество без идеал. Дори и най-големият престъпник често е подтикван от някакъв идеал. Политическите диктатори действат чрез идеал, или представляват такъв за хората. Някакъв фанатичен идеал може да тласка и да подбужда хората. Така че да разглеждаме въпроса на какво отговаря идеалът, как еволюира и как функционира той днес, е съвсем в сърцевината на актуалността.
А около вината, именно около този глас на съзнанието, са се конструирали религиозният размисъл, философската и политическата мисъл.
- Подсещате ме за фразата на Албер Камю: "Когато ние всички бъдем виновни, то това би било демокрацията".
- Интересна фраза, защото често си мислим, че има хора, които не страдат от чувство за вина и живеят така, все едно, че не го познават. Считам обаче, че тук Камю е проявил малко повечко оптимизъм. Защото ако бе имал нашия психоаналитичен опит, щеше да си даде сметка, че всички страдат от вина. Даже и онези, които привидно я нямат - като алкохолиците, перверзниците или престъпниците. Нерядко вината, която подобни люде изпитват, е даже много по-голяма от тази на обикновения невротик, на обикновения човек. Но те не намират средствата да я доближат, да я ръководят. В традиционния възглед за неврозата, такъв, какъвто Фройд го е изработил, ядрото на неврозата е именно вината. Вината, че си постъпил зле, че си реагирал лошо или че си престъпил (дори и мислено) някаква забрана. Но тя тегне над всички ни, никой не може да й убегне, въпросът е после под какъв ъгъл да я приближим, как да я третираме. Да, често се казва за някого, че живее без срам и вина – например за военните престъпници, за нацистите. Хората се изненадват как онези от тях, които са се изплъзнали от наказание или от преследване, съумяват после да живеят нормално и даже да твърдят, че продължават да споделят нацистката идеология. Това съществува и дори се случва относително често. Но онова, което констатираме в подобни ситуации е, че често именно при децата нещо се препредава, че генерацията, която следва, изпада в трудна ситуация, още повече че родителите не са говорили за престъпленията, в които са били замесени. В западните общества виждаме как деца, чиито родители са били вплетени във военни престъпления, са принудени впоследствие да се интересуват от въпросите за вината и срама. Което идва предимно да покаже, че вината е чувство, чувство, което се предава, което има наследство. И има наследяване на вината, също.
Когато говорим за вината е важно да споменем, че в значителна степен тя е несъзнавана. Тоест – една част от нея хората съзират, но остава една голяма част, за която не си дават сметка. И ние, психоаналитиците, забелязваме сред нашите пациенти в каква степен действията на много от тях са предопределени именно от чувството им за вина. И нерядко хората реагират и правят неща, които не са добри, които са осъдими, от виновност и още – за да могат да бъдат наказани.
- Както е казвал Фройд – да станеш престъпник поради чувство за вина?
- Да, това наистина е по-радикален, краен пример - да бъдеш престъпник "поради чувство за вина". Но под един смекчен вариант го срещаме сред немалко хора. Например при изневярата, партньорът, който я допуска, съзнавано или несъзнавано (но по-често – второто), така "нарежда", така "устройва" нещата, че другият да научи, да разбере, все пак. За да бъде, прегрешилият, облекчен от тежестта на вината си. И дори когато той твърди: "Аз не се чувствам виновен", то това не е много сигурно, той го казва, може би, за да се успокои. Разбира се, има хора, които както споменахте вие, поради чувство за вина ще извършат далеч по-тежки действия - за да бъдат наказани и за да уталожат това чувство.
- Ще рече – вината е товар, който трябва да носим на плещите си цял живот?
- В известен смисъл – да. Фройдисткото схващане за човешкото същество е, че има някакъв трагизъм у човека, даже и ако нашата модерност не ще и да знае за него…. Хората си въобразяват, че могат да се изплъзнат от това понятие за трагизъм, но аз съм все по-малко сигурен в това. И изразът на въпросния трагизъм, който Фройд открива у невротизираното човешко същество (невротизирано, сиреч – нормално за психоанализата) е, че всеки се опитва по своему да се справи със своите комплекси. Всеки изработва собствената си невроза, собствената версия на този трагичен комплекс, чийто израз между другите възможни е и чувството за вина. И можем да кажем, че вината прави връзка, тя "тъче" социална връзка - между членовете на едно семейство, както и между поколенията. Няма нищо по-класическо от това, да се чувстваш виновен спрямо родителите си. Както и родителите да не могат да се изплъзнат от усещането си за виновност спрямо децата. Днес даже имаме впечатление, че родителите изпитват повече вина по отношение на децата си. Това може би характеризира нашата епоха. Защото било е време, когато те са били далеч по-сигурни в правата си на родители…Докато днес се съмняват – правя ли всичко необходимо за децата си, давам ли им всички шансове? И срещаме родители, които се самообвиняват, които почти се жертвопринасят, които се превръщат в слуги на децата си, само и само те да могат да преуспеят. Има връзка тук, която функционира, която е важна и изграждаща за човешкото, която ни отличава от животинския свят. Това е много силна връзка, която забелязваме именно когато не съществува или когато е затруднена.
- Ще ви върна към темата за тялото. Днес то сякаш е с двоен статут – и фетишизирано, и малтретирано - с всичките онези хирургически намеси, на които го подлагаме…
- Когато говорим за тялото, трябва да имаме предвид – образа на тялото, неговото представяне. И можем да кажем, че обществото ни произвежда идеал, в който представата за тялото играе особено важна роля. В нашата съвременност това идва по много фрапантен начин - даже децата в най-ранна възраст са конфронтирани с представата за тялото-идеал. Ние, работещите в психоаналитичен план с жени, забелязваме в каква степен те са преангажирани с образа на тялото. Впрочем, цяла една индустрия работи около това – модата, естетичната хирургия, която дойде от Щатите и тотално заля Европа. Знаете, че в Латинска Америка и особено в Бразилия, тя е много силно развита. Накратко – става дума за феномен, който пресича целия свят. Въпросът, който се поставя зад всичко това е този за идеала – как функционира един идеал? Онова, което според мен характеризира отминалия век, е сгромолясването на определен брой традиционни, класически идеали. Те се сринаха толкова очевидно, че сме в недостиг, в дефицит сме на идеали. Мисля си за тоталитарните режими на ХХ-и век, които подписаха провала на определен брой идеали – морални, етични, философски и пр. Днес да се говори за патриотичен идеал е демоде, това ни кара да се усмихваме. Да, да, - за щастие, сега това ни кара с вас да се усмихваме. Защото било е време, в което хората са се избивали заради него. И после – имало е други идеали – идеалът на комунизма, например, който също плачевно се е сгромолясал. Така че не ни остава много нещо от всички тези идеали…. И имаме усещането, че днес човешкото същество се връща по определен начин на кота нула, връща се към себе си и в себе си, и че именно идеалът търси точката си на фиксация на нивото на тялото, на нивото на представата за тялото, която играе все по-нарастваща роля в нашето съвремие…За да се завърнем към една по –психоаналитична констелация, нека погледнем механизма, който влиза в ход още в най-ранно детство. Психоанализата допуска съществуването на вид първичен нарцисизъм у детето и често, знаете, ние възрастните говорим за него с термини, асоциирани със "сиятелство" и "височество", казваме че то е "His Majesty The Baby". Този нарцисизъм е напълно необходим за детето - около него то се изгража, оттук получава основополагаща себеувереност и виждаме, впрочем, в каква степен е драматично, когато детето не я притежава. Ала още съвсем малко, то е принудено и да напусне въпросното място, защото когато се отправи към външния свят осъзнава, че не е всемогъщо, докато в първичния си нарцисизъм то се е считало за такова. И най-трудната операция, която стои пред всяко дете с постъпванетото му в училище, това е да замести изначалния си нарцисимъм с прогресивно изработени идеали. И забелязваме трудности свързани с процеса на научаване при онези деца, които не го приемат. Те идват в училище на 6-7 годишна възраст и на тях им се казва да учат. А да учат, означава че не знаят. За някои това е невъзможно, абсолютно неприемливо е вече нещо да не знаят. Защото да не знаят, за тях означава да бъдат слаби, немощни, несъстоятелни от този момент нататък. А за тях това е трудно.
С казаното исках просто да ви илюстрирам в каква степен механизмът е основополагащ, в каква степен всичко начева много рано в живота, и в каква степен това е въпрос, който се поставя пред всеки от нас – да се замени един първичен идеал, центриран върху образа на тялото, а именно- нарцисизма, и да се приеме загубата на перфектността, за да бъде възможно да се изработи поносим идеал, идеал, с който може да се живее. Но има не малко възрастни, ангажирани в търсенето на перфектността. А това търсене изисква най-напред значима енергия, и по някакъв начин, в своя предел, може да тласка към смъртта. Защото единствена смъртта бива перфектна, абсолютна. Докато ако застанеш откъм страната на живите, си принуден да признаеш: че не си най-красивият, или най-красивата, нито най-интелигентната или най-богатият и пр., следователно - изправяш се срещу собствените си слабости.
Така че смятам, че понятието за идеал ни позволява да разберем определен брой механизми, които функционират в нашето общество и които определят също така отношението към тялото.
- Вероятно - и феминизацията на мъжкото тяло. Може ли тя да е "отговор" на предходен яростен феминизъм?
- Възможна е подобна хипотеза. В действителност – в ход е нещо фундаментално, което се случва във взаимоотношенията между мъжа и жената. Вярно е, че определен феминизъм, който е кореспондирал на дадена епоха, вече не функционира може би по същия начин. Защото някои от исканията на жените са удовлетворени, поне в нашето, западно общество те имат все по-голям достъп до същите професии като мъжа, до властови позиции. Наистина, остава още много да се желае. Но така или иначе има напредък и в настоящия момент по-скоро и по-често мъжете изпитват затруднения. Няма ги старите идеали, които определяха тяхната позиция на синове и оттук те изпитват трудности да намерят своето място. Наблюдаваме го сред новата генерация – в каква степен младите момичета са далеч по-уверени в себе си, отколкото момчетата. Девойките са преобладаващия състав в университетите и често са с по-добра успеваемост. Момчетата понякога са тотално объркани, затрудняват се да открият своето място - в своето тяло, в училището, в учебното заведение. Виждаме, че е в ход фундаментална промяна, която трансформира нашето общество. Това вече не е същото общество. И ролите на мъжа и жената не са вече същите, защото идеалите ни не са същите. Всъщност аз споменах, че страдаме от липса на идеали, което ще рече, че сме в процес на търсене на нови точки на референции. И навярно напълно в рамките на това същото движение се случва феминизацията на мъжкото тяло. За което към настоящия момент не знаем нищо, трудно ни е да кажем каквото и да било, можем само да правим хипотези. Както казахте и вие – дали е реакция на някакъв предходен феминизъм? Дали е опит за определени мъже да открият, да изработят друг идеал за мъжко тяло и то – по-скоро в съотнасяне към женското тяло? Ще рече – че мъжете следват жените, отиват в същото направление като тях – да се интересуват от продукти за разкрасяване, да епилират телата си и пр. … Съвсем доскоро това беше антитеза на мъжествеността. Мъжествеността бяха: окосменост, мускули и пр., докато днес не това е идеалът, днес това би ни изглеждало смешно. Вярно е, че се констатира подобно явление и ние не знаем дали то е "периферно" и просто придружава някакво движение напред, или пък е нещото, около което занапред ще изкристализира новият мъжки идеал. Не зная нищо, надявам се обаче нещата да не еволюират само около образа. Мисля, че в актуалността образът играе смазваща функция. Защото проблематиката на образа е, че той означава чрез самия себе си и няма нужда от думи, думите са елиминирани. Все едно, да имате цивилизация без думи.
- Но ние комай в такава мутираме – воайорска цивилизация, която транслира и консумира образи. Интернет, риалити-шоута, камери нахлуха в най-интимното…
- Да тази визуализация отива все по-далеч, дори и до най-интимните кътчета и ни позволява да се завърнем към въпроса за срама. Той не е изчезнал от нашето общество, само е сменил регистъра, преместил се е, защото онова, което е било от порядъка на интимността в дадена епоха, днес е показвано все повече и повече. Като при риалити шоуто - то наистина е реалност, която до този момент е била част от интимността и не се е показвала. Но днес иска да бъде показана.
Срамът в известен смисъл има много важна функция, понеже той съставлява и защитава интимността. Именно защото се срамуваме, ние казваме: "Стоп, дотук!" Това позволява да се трасира линия, която не искаме да бъде преминавана. Която трябва да се уважава, когато сме с някого, даже и с партньора си, не само с приятел или чужденец, а дори и със своя собствен партньор, с човека, с когото сме най-близки сме задължени (дори повече!) да спазваме границата. Тази граница, която е поставена и отвъд която ние причиняваме срам на някого. Днес се създава впечатление като че тя би могла да се надскочи. Но мисля, че не бива да се безпокоим особено, защото всяка епоха премества границите, задължена е да го прави. В частност – изкуството функционира именно на този принцип - всеки път да се надскача границата, всеки път да бъде винаги "малко в нарушението", в противен случай ще се превърне в академично, нормативно изкуство. За да се върнем на темата за тялото – да, днес се преминават определени граници. Но се появяват нови. Дори и да си мислим, че сме надхвърлили всички бариери, винаги възникват нови. Всичките те – на срама, на свенливостта, на вината, постоянно се преначертават, отново и отново. Френското поколение на май 68-а година надскочи определени граници спрямо предходното и това беше явление. Но техните деца не отиват задължително в същата посока, даже напротив - днес срещаме и много свенливи деца. А те живеят в свят, в който порнографията и голите тела са достъпни във всяка вестникарска будка, по телевизията, по рекламните пана. И виждаме, че всяка генерация среща същите, абсолютно същите въпроси, но трябва да развие и да им даде други, свои отговори.
- Да се надяваме ли, че в конкуренцията с образа, словото ще удържи позициите си?
- Трябва да се надяваме, разбира се. Образът има обсебващ, завладяващ, подчиняващ ефект, той "поглъща" човешкото същество, "всмуква" го по един определен начин. А в словото присъства измерението на другия. И словото по някакъв начин съхранява нещо от нашата субективност, позволява ни да кажем "аз", да формулираме: "аз мисля", "аз казвам". Именно затова една от функциите на психоанализата е да придава най-голямо значение на собственото ни слово.

PS Интервю, отпечатано и в списание "Бела"

2008-11-13T12:44:00.005+02:00

Dominique Gobert: L’adolescence – le passage difficile à la maturité

C’est un processus de séparation avec les parents, de mise en place de la sexualité d’adulte et de quelque essaie de pouvoir assumer une certaine solitude

Carte de visite: D-r Dominique Gobert est pédopsychiatre et psychanalyste, spécialiste des problèmes de l’adolescence. A présent elle est Médecin-Directeur de l’Hôpital du jour pour adolescents à Ville d’Avray où on accueille de jeunes gens de 13 à 20 ans, avec des diagnostics différents, mais dont les difficultés psychiques ne leur permettent plus de suivre une scolarité normale. C’est pour ça qu’à Ville d’Avray on leur propose des études secondaires adaptés à chacun et des soins thérapeutiques, puisque l’Hôpital du jour est en référence avec la psychanalyse. Dominique Gobert a visité la Bulgarie pour prendre part dans un colloque psychanalytique franco-bulgare à Varna où nous avons profité de l’occasion pour la questionner sur les problèmes que pose l’adolescence.

- Est-ce que l’adolescence est une période de crise, Mme Gobert?
- Peut-être plutôt que le terme “crise”, maintenant on utilise le terme “processus”, “processus de l’adolescence”. D’un côté c’est la sexualité d’adulte qui se met en place à partir de l’adolescence. Et l’autre chose très importante - c’est quand même le travail psychique qui permettra à l’adolescent qui devient adulte de se séparer de ses parents et de vivre de façon autonome par rapport à ses parents. C’est pourquoi il y a une crise aussi chez les uns comme chez les autres. L’adolescence est un passage de l’état d’enfant à l’état d’adulte qui avant était marqué par des rituels d'initiation qui étaient très brutaux, il y avait même des morts. Actuellement des rituels pareils n’existent plus et l’adolescence est simplement le processus qui permet la séparation entre les parents et les enfants et par ailleurs, la mise en place de la sexualité d’adulte.
- L’adolescence met à l’épreuve les relations avec les parents, mais aussi – les relations avec la fratrie dans une famille. Et parfois certains gens ne parviennent jamais à s’émanciper de leurs frères ou sœurs cadets, restent fascinés en quelque sorte, surtout si les derniers sont estimés “plus prospères” dans la vie.
- Comme vous le savez, pour nous, les psychanalystes, chaque cas est singulier et dans chaque cas il y a beaucoup de différences. Et il est évident que selon son histoire, on peut être lié de façon tout à fait fusionnée ou d’avoir une emprise sur quelqu’un et ce quelqu’un peut être un frère ou une sœur.
Mais ce que nous observons, c’est par exemple un phénomène intéressant chez les pré adolescents d’une dizaine d’années avec des frères et des sœurs plus âgés. En voyant le processus adolescent qui se passe mal chez les aînés, ils anticipent leurs propres difficultés, ceux qu’ils pensent vont avoir (les mêmes que leurs frères et sœurs) avec les parents et ils préfèrent avoir une attitude régressive, rester dans l’enfance, parce que ça leur fait peur. C’est quelque chose qui est projeté comme une anticipation sur les frères ou les sœurs adolescents.
- Pendant le colloque vous avez mentionné que les phobies sociales sont très répandues chez les jeunes en France. Qu’est-ce qu’elles représentent, selon vous?
- Ces phobies sociales démarrent à l’adolescence, il y en a dans l’enfance, bien sûr, mais souvent elles démarrent à l’adolescence. Et pas tous, mais il y a des adultes qui restent dans la phobie sociale, qui ne peuvent plus aller travailler, qui ne peuvent pas quitter la maison familiale.
Pour moi, c’est quand même l’inverse du processus de l’adolescence. Pourquoi? Si on revient à la définition qui est pour moi le processus de l’adolescence, qui serait - d’une part, la mise en place d’une sexualité avec l’autre sexe, et par ailleurs – une mise à distance de la relation telle quelle est avec les parents (c.-à-d. de passer à une position d’adulte par rapport aux parents), c’est sûr que l’adolescent qui s’enferme chez lui et qui vit dans un monde virtuel avec Internet, évite ces deux processus. Il ne rencontre pas l’Autre, parce qu’il le rencontre dans un système virtuel qui a le défaut soit d’aboutir à des rencontres réelles quelques peu dangereuses, soit à des rencontres tout à fait virtuelles, qui n’arrivent jamais dans la rencontre de l’Autre. Et par ailleurs et évidemment, l’adolescent ne quitte pas la maison familiale. Donc, c’est l’inverse du processus de l’adolescence. Et on voit, à mon avis, beaucoup de jeunes comme ça, probablement parce que l’espace virtuel est offert actuellement (qui n’existait pas auparavant) et que les jeunes ne s’ennuient pas avec l’Internet et avec l’ordinateur. Et deuxièmement - il est fort possible que les parents eux-mêmes ont du mal à ce que l’enfant s’éloigne d’eux. Et je dirais que d’une certaine façon, à leur insu, ils ne favorisent pas toujours le fait qu’à ce moment-là l’adolescent puisse se détacher d’eux.
- Est-ce qu’on peut périphraser que la phobie sociale est une solitude du sujet moderne?
- Je pose que c’est un isolement et que la solitude - c’est autre chose. Le passage de l’adolescence - c’est aussi quelque essaie de s’assumer seul, alors que l’isolement c’est l’inverse de ça, c.-à-d. – qu’on ne peut pas supporter de quitter ses parents, de rencontrer l’Autre.
- En France est très actuel le sujet des enfants dits “surdoués”, même parmi mes connaissances il y en a des gens dont les enfants ont été testés. Il me semble qu’il s’agit d’un engouement (d’une mode) qui arrivera bientôt chez nous aussi.
- Le problème est que le fait d’être surdoué ça correspond pratiquement à un phénomène statistique, c.-à-d. – les surdoués représentent, je crois, 2 ou 5% de la population. Et le fait qu’on explique maintenant beaucoup de difficultés par le fait que l’enfant est surdoué, part presque d’une inversion, car avant on pensait que les enfants qui étaient différents des autres, étaient des débiles. Actuellement on assiste presque à une inversion – que les enfants qui seraient différents des autres, seraient, au contraire – très intelligents. Moi, je pense, que forcément puisque c’est une statistique, il ne peut pas y avoir plus d’enfants surdoués qu’avant et en revanche - que les parents cherchent de plus en plus à expliquer les difficultés de leur enfant par le fait qu’il soit surdoué. Or, je pense qu’effectivement il y a des enfants surdoués qui ont des problèmes particuliers, mais ils ont toujours posé, parce que c’étaient des enfants qui sont très précocement en avance, de plusieurs années. Mais c’est quand même rarissime, ça représente une faible part de la population et les gens qui vérifient si leur enfant est surdoué sont actuellement très nombreux. L’information est diffusée sur Internet aussi et quand un enfant a une difficulté, c’est sans doute plus facile de se dire d’abord – “mais est-ce qu’il est surdoué?”, parce que c’est quelque chose de valorisant. Je pense que les parents se disent “est-ce que j’y suis pour quelque chose?”, mais du coup ça les angoisse et ils préfèrent d’abord vérifier si l’enfant n’est pas par hasard beaucoup plus intelligent que les autres.
- Quand est-ce que vous recommandez aux parents de consulter un psychanalyste?
- D’une façon générale, les parents s’adressent à un psy quand ils sont débordés par leur adolescent. Mais on arrive souvent à des choses insidieuses comme un repli sur soi ou comme un adolescent qui se met à ne plus parler, où les parents ne sont pas forcément débordés et qui pourtant sont un signe d’alerte auquel il faut être vigilant et proposer une consultation. Il n’y a pas seulement les côtés explosives de la pathologie, il y a aussi le retrait sur soi, le repli sur soi, l’absence des paroles qui doivent inquiéter les parents.
D’autre part, à l’adolescence les spécialistes doivent avoir une très grande prudence sur le diagnostic à poser. Par exemple ce qu’on appelle maintenant “les psychoses émergentes”ne s’organisent pas forcément dans une maladie psychique chronique - il y en a 1/3 qui s’organiseront dans une maladie psychotique adulte, 1/3 qui donneront des récidives tout au long de la vie et 1/3 dont on s’en sortira.

PS Interview publiée dans la presse bulgare

2008-10-24T14:56:00.018+03:00

Доминик Гобер: Юношеството е труден преход към автономността и сексуалността

То е процес на отделяне от родителите, на обособяване на зрялата сексуалност и на изграждане на способността да понесеш известна доза самота

Визитка: Доминик Гобер е детска психиатърка и психоаналитичка, водеща френска специалистка по проблемите на юношеството. В момента е медицински директор на Дневна болница за юноши във Вил д’Авре, където се приемат младежи на възраст от 13 до 20 години. Те са с различни диагнози, но общото помежду им е, че психическите им затруднения не им позволяват да посещават обикновено училище. Затова във Вил д’Авре на младежите се предлагат както адаптирана за всекиго форма на обучение, така и специализирани терапевтични грижи, тъй като центърът работи под знака на психоанализата. Този разговор, осъществен по време на нейно пребиваване у нас във връзка с двудневен френско-български психоаналитичен форум във Варна, е публикуван и в седмичника "Всичко за жената".
- Юношеството период на криза ли е, д-р Гобер?
- Може би вместо “криза” днес ние по-скоро употребяваме термина “процес”, говорим за ”процеса на юношество”. От една страна това е времето, в което се изгражда и обособява сексуалността на зрелия индивид. А от друга (и това е също много важно) в този период се извършва психическата работа, която ще позволи на юношата да се превърне във възрастен, да се отдели от родителите си и да заживее автономно, самостоятелно по отношение на тях. И затова има криза както при едните, така и при другите. Впрочем някога, в примитивните общества, този етап на преминаване от детството към зрелостта е бил маркиран от така наречените “ритуали на инициация” – много брутални, понякога те са завършвали дори и със смърт. Днес подобни ритуали на посвещение, разбира се, не съществуват и юношеството е процесът, който позволява раздялата на децата и на родителите и в който освен това се полага зрялата сексуалност.
- Юношеството обаче поставя на изпитание не само взаимоотношенията с родителите, но и с братята и сестрите в едно семейство. Например някои хора цял живот не съумяват да се еманципират и остават в плен на по-малките си братя и сестри, особено когато те са оценявани като “по-успешни” в живота.
- Както знаете, за нас, психоаналитиците, всеки случай е строго специфичен и се вписва в личната история на отделния човек. А в нея той може да бъде изключително силно обвързан или пък да упражнява власт и влияние върху някого (например – брат или сестра), което да постави проблеми.
Напоследък обаче наблюдаваме интересно явление сред децата на около десетгодишна възраст, които са в така наречения период на “предюношеството” и които имат по-големи братя или сестри. Като виждат, че процесът на юношество протича злe и проблематично при по-големите им братя или сестри, тези деца изпреварват техните трудности (или онези, които предполагат че по-късно ще имат с родителите си) и проявяват регресивно поведение, т.е. предпочитат да останат в детството, защото се страхуват да пораснат. Това е нещо, което те проектират като предварителност върху своя по-голям брат или сестра.
- По време на колоквиума споделихте, че социалните фобии са често срещани сред младежите във Франция. Какво всъщност представляват те от ваша гледна точка?
- Социалните фобии са представени и в детството, но често се отключват в юношеството. И разбира се - не всички, но някои възрастни хора остават завинаги в плен на социалната фобия – те не могат да ходят на работа, не могат да напуснат семейния дом.
За мен социалната фобия е все пак обратната страна на процеса на юношество. Защо? Ще ви върна към дефиницията на юношеството, което от една страна е инсталирането на зрялата сексуалност, а от друга – поставянето на дистанция в отношенията с родителите, преминаването в позиция на възрастен индивид спрямо тях. Следователно младежът, който не излиза от къщи, който се затваря у дома и който живее изключително в компютърния свят на интернет, избягва случването на тези два процеса. Той не среща Другия в действителността, защото го среща във виртуална среда. Тя освен това има недостатъка че би могла да доведе до реални срещи, които да се окажат опасни. Днес подобни юноши съвсем не са рядкост, може би поради наличието на виртуалното пространство (нещо, което преди не съществуваше) и защото чрез него, с компютъра и с интернет, те не се отегчават и не скучаят. А от друга страна – напълно е възможно и самите родители да изпитват затруднения от това, че детето им се отдалечава от тях. И бих казала, че по определен начин и без да го съзнават, те не всякога благоприятстват обстоятелството, че в този момент юношата би трябвало да се отдели и да се обособи от тях.
- Мога ли да ви перифразирам, че социалната фобия е вид “самота на модерния човек”?
- Мисля, че става дума за изолиране и че самотата е нещо друго. Ако преминаването към юношеството е свързано също така и с опита да поемеш върху себе си известна доза самота, да се справиш с нея, то изолирането е точно обратното - да не можеш да понесеш да напуснеш родителите си и да срещнеш Другия.
- Във Франция е много актуална и темата за “свръхнадарените” деца, дори и аз имам познати, чиито деца са били тествани за свръхнадареност. Струва ми се, че става дума за някакво модно увлечение, което вероятно скоро ще се разпространи и у нас.
- Практически свръхнадареността съответства на едно статистическо явление, т.е. - около 2 или 5% (в момента не мога да ви цитирам точно) от населението е свръхнадарено. Факт е, че днес много от трудностите на децата се обясняват с това, че те са свръхнадарени. Подобно обяснение произтича от една почти противоположна позиция, защото по-рано се считаше, че децата които са различни от останалите, са дебилни. А понастоящем се защитава обратната тенденция – че, видите ли, децата, които се отличават от останалите, са, напротив – много интелигентни. Аз мисля, че след като става дума за статистическо явление, то не би могло да има повече свръхнадарени деца отколкото преди и че всъщност родителите все повече се опитват да обяснят трудностите на децата си посредством факта, че са надарени. Впрочем, напълно съм съгласна – има свръхнадарени деца, които проявяват специфични проблеми. Но те винаги са поставяли такива, защото в действителност това са “преждевременни” деца, деца които са много напред в развитието си. Но те все пак представляват малка част от населението, а хората, които изследват децата си за свръхнадареност са твърде много. Информацията е тиражирана и достъпна дори и в Интернет и когато детето е проблемно, без съмнение за родителя е по-лесно да си помисли, че то е свръхнадарено, защото това е нещо, което има стойност, което се цени. Струва ми се, че всъщност родителите се запитват какво е тяхното място в цялата тази ситуация и тъй като това ги безпокои, те предпочитат да проверят най-напред дали детето им случайно не е по-интелигентно от другите.
- Кога препоръчвате родителите да се консултират с психоаналитик?
- Обикновено родителите се обръщат към специалист, когато вече са безпомощни да се справят със своя юноша и да овладеят неговите проблеми. Но се случва понякога младият човек да се затвори в себе си и да откаже да разговаря с родителите си. Това също е знак за тревога и загриженост, към който трябва да се подхожда с внимание и да се предложи консултация. Защото патологията има не само външни, видими, набиващи се на очи, “експлозивни” страни, тя също така може да се изрази в едно оттегляне в себе си, в изолиране, в липса на думи - белези, към които родителите следва да проявят бдителност. От друга страна и специалистите трябва да са много предпазливи в поставянето на диагнози. Например статистиката за това, което сега наричаме “психози с начало в юношеството” сочи, че те не се организират непременно като хронични психически болести: 1/3-а от тях ще се развият като психотично заболяване на възрастния човек, 1/3-а ще дадат рецидиви през целия живот, а 1/3-а от тях ще се излекуват.

PS Текстът е публикуван във в. "Всичко за семейството"

2008-10-07T11:18:00.006+03:00

Да посееш бебе – да пожънеш бомба

(Или - детската агресия – отговорността на възрастния)

“Агресивните нагони…са тези, които най-вече затрудняват и застрашават човешкото общежитие; потискането на агресивността е първата и може би най-голяма жертва, която обществото изисква от отделния човек.”
Зигмунд Фройд

Детската агресия разтърсва най-много нас, възрастните. От една страна ни изправя пред известно чувство за безпомощност, от друга разбива идиличната ни представа за детето като за невинно розовобузесто херувимче. А от трета - може би далеч по-несъзнавано и подмолно, но винаги – неизбежно, даже и когато не сме пряко засегнати в конфликта, отправя едно запитване към“навътре-шното ни” – а каква е моята, твоята, нашата и изобщо - на възрастните, отговорност, в цялата тази ситуация?
Предлагам веднага да отметнем смокиновия лист от очите си и незабавно да погледнем на агресията фронтално, така: тя не е никакъв епифеномен (вторичен, периферен, незначителен феномен) или артефакт (изкуствено или случайно явление) на човешката душа, тя е част от човешката природа. (Само вметвам - ако не беше именно такава, щяхме ли да имаме нужда и досега от нормативни предписания, които да я регулират – на геополитическо, регионално, правно, религиозно, морално и прочия други нива?)
Впрочем, психоаналитиците отидоха още по-дръзко в теориите си, като настояха, че всички до един сме носители на първични и разрушителни нагони, че те са представени още у новороденото, че те, така да се каже, се възпроизвеждат на бял свят с раждането на всяко следващо дете. Няма, един вид, не-агресивно дете. И още по–скандалното: първият обект на любов и омраза за бебето според Мелани Клайн е не друг, а майката, нейната гръд се “разцепва” на добра (когато задоволява) и лоша (когато лишава). Този ранен конфликт ще доведе до разграничаване на любовта от омразата, а неговото разрешаване ще моделира и бъдещите социални чувства и отношения. И няма да съществува посетнешна човешка продуктивност, в която агресията да не е намесена под някаква форма, разбира се в - омекотен, социално-приемлив вариант. Ала по един или друг начин агресията ще бъде едно от първите неща, които всеки от нас ще жертва, за да може да се впише в обществото.
Когато Фройд е нарекъл детето “аморално” той не е визирал смисъла на “лошо”, а – “извън-морално”, “непознаващо добро и зло”, “без правила”. Така е формулирал и смисъла на възпитанието – да ни въвежда чрез система от норми и забрани в лоното на цивилизацията. Мисия, която се полага първоначално на родителите. Те обаче са изкушени да приписват на детето си всичките съвършенства на света, да инвестират в него целия си несбъднат нарцисизъм, да считат за нормално, че “отказ от удоволствие, ограничаване на собствената воля не бива да важат за детето, законите на природата и на обществото трябва да спрат пред него (курсивът мой – Р. Д.), то трябва да стане център на вселената”, по думите на Фройд. То е “His Majesty the Baby” ("Негово Величество Бебето"). Ала подобно “всемогъщество” на детето е временно и лимитирано до прага на дома. Щом рано или късно го прескочи, то с изненада ще констатира, че за останалия свят съвсем не е “малкото божество от вкъщи”. И на причинената от това фрустрация вероятно ще отвърне с агресия, е хипотезата на френския психоаналитик Патрик Деларош. Още повече – добавя той - в условията на едно консуматорско общество, което щедро излага на показ продуктите си. А с това предизвиква ревност и благоприятства насилието, тъй като се предлагат изкушения с илюзията, че предметът е на една ръка разстояние. И е достатъчно само да я протегнеш, за да го притежаваш. Затова максимата, че детето се конструира както с онова, което му даваме, така и с онова, което му отказваме, притежава нови измерения в актуалността.
“Казват за реката, която отнася всичко, че е буйна и необуздана, а нищо - за насилието на бреговете, които я обгръщат” (Бертолт Брехт). Струва ми се, че тази метафоричност съдържа най-добре онова, което понякога се случва в семейството. Защото всяка любов (даже родителската) е едновременно нежност и насилие. И съдържа опасност от натрапване, като нахлуване без покана в интимността на детето. Особено на растящото дете, което започва вече да ни се “изплъзва”. Имам пред вид цялото това шпиониране от страна на родителите, непрекъснато подслушване на разговорите му, тършуване из вещите му - поради страх от дрога, СПИН, секс, лоша компания и други най-апокалиптични потенциални рискове. Често юношата ще отговаря именно с насилие на това фино притискане, което му отнема и минималното пространство, от което така се нуждае в момент, когато се опитва да се еманципира от семейството. Така поне смята д-р Деларош, когато говори за опасностите от родителското (и най-вече – майчиното) натрапване.
Отново според него, в насилието се съдържа призив. Най-напред то е форма на проява на човешкото същество, възможност да покаже, че съществува, тогава, когато се смята за отхвърлено от останалите. После това е начин да изрече, или по-скоро - да покаже, че нещо не е наред. Най-сетне - това е провокация, търсене на реакция от страна на възрастния или на родителите. За жалост, понякога тази провокация се проваля - никой не я е чул и никой не й е отговорил. Тогава следва драматичното ескалиране на насилието и провокацията се превръща в апел за наказателна мярка. А няма нищо по-тревожещо от насилие, което доказва своята ефикасност, без да бъде чуто - то парализира всички, като се тръгне от родителите и се разпростре впоследствие на улицата.
И накрая – ако погледнем изобщо на насилието през призмата на времето, ще е трудно да отговорим на баналния, но болен въпрос дали сега върлува повече агресия, отколкото преди. Най-малкото, защото не разполагаме с надежден индекс за сравнение. Струва ми се, че тя винаги е съществувала като специфична форма на човешки изказ, но сега сме много по-“нетолерантни” към нейните прояви. И няма как да бъде другояче, след като сме приели за свръхценно всяко човешко същество.
Но много е възможно някогашната сила на бащиния авторитет да е овладявала в по-строги рамки агресивните нагони. Сега обаче, казват, че модерността ни е белязана и от упадъка на родителския, а най-вече – на бащиния авторитет….
Много е възможно също така еволюцията на съвременното общество да моделира формите на изява на детското насилие. Ако преди, така да се каже, детето вземаше пръчка, за да го изрази навън (което не е чак толкова лошо!), сега му подаряваме компютър (и то го “сдържа навътре”). Тази “вътрешност” на агресията мен лично ме притеснява много повече, защото остава скрита за погледа. И безгласна. От друга страна – колцина от нас се замислят за депресията, дрогата, алкохола, анорексията като за автоагресия, като за насилие, но обърнато навътре към аза на детето?....
Но когато посяваме бебе, едва ли си представяме, че можем да пожънем и бомба, (ще си позволя да перифразирам думите на английския педиатър Доналд Уиникът). Защото не се раждаме родители, още по-малко – възпитатели, а се превръщаме в такива едва с появата на детето. Може пък и в този смисъл Фройд да е твърдял, че то е “баща на човека”.

PS Текст, публикуван в списание "Бела"

2008-09-30T18:36:00.014+03:00

Сборник (психо)анализира асоциалното у детето

Четирима психоаналитици (станалите вече класици Мелани Клайн и Доналд Уиникът и съвременниците – Патрик Деларош и Алфред Шьопф) тълкуват детската психика от страниците на новопоявилия се сборник “Антисоциалното поведение – теория и терапия”. Книгата излиза с помощта на програма Фар, неин издател е Центърът за психосоциална подкрепа. От прочита й непредубеденият читател (специалист, а и родител) научава защо психоаналитичната концепция е далеч от представата за ранното детство като за безметежен и щастлив период (какъвто понякога се опитват да ни го представят някои сантиментални традиционни нагласи). Всяко дете изпитва трудности, страхове, както и интензивни чувства на омраза и вина спрямо родителите си, пояснява гранддамата на детската психоанализа Мелани Клайн. Тези чувства, разбира се, предизвикват, страдания. Но невръстното дете полага усилия да се противопостави на антисоциалните си тенденции и са наистина впечатляващи моментите, в които сме свидетели на редуването на особено агресивните му импулси с проявленията на изумителната му способност за любов и жертвоготовност. “Няма дете, което да е неспособно на любов”, в това, вероятно, се заключава оптимизмът на Клайн. Нещо повече, за нея даже “ у престъпника любовта не липсва, но е така дълбоко скрита и погребана, че нищо друго освен психоанализата не би могло да я прояви”.
И според британския педиатър Доналд Уиникът, когато “сеем бебе, ще пожънем бомба”, защото ранните етапи на емоционално развитие на нормалното дете са изпълнени с потенциални конфликти и разрушения. Връзката му с външната среда още не е стабилно изградена, личността му все още не е добре интегрирана, то не се е научило да толерира и овладява нагоните си. Детето може да се научи да се справя с това, а и с много повече, стига неговото обкръжение да е стабилно и лично, и да му задава строга рамка от норми. Илюзия е, че детето се чувства свободно, когато тази рамка липса, мисли Уиникът, напротив – то става тревожно и започва да я търси другаде (извън пределите на дома, който не успява да му създаде чувство за сигурност): у баби, дядовци, сред лели, приятели на семейството, в училище. А асоциалното дете търси още малко по-надалеч, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която така се нуждае. Затова за Уиникът антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора.
Особено интересна е и теорията на британския психоаналитик за детската престъпност не като нарушение, а като психическо заболяване на индивида.
Подемайки хипотезите на Уиникът, френският психиатър Патрик Деларош твърди, че, прекомерната толерантност на родителите, която неусетно преминава в сервилност, не е от полза за отрочето им. Обстоятелството, че възрастните не налагат правила, е катастрофално, - детето се нуждае от тях, за да се изгради и да не се разболее. Най-вече в периода на юношеството. Неслучайно доста младежи се опитват да открият авторитета, който не са срещнали в детството, било като дирят наставник, който да замести бащината им фигура, било като се противопоставят на опасности, които те самите предизвикват: екстремни спортове, рискови поведения, престъпления, наркомании. Колкото и куриозно да изглежда, юношата търси чрез противообществените прояви именно срещата със закона, който не е познал в детството си и в семейството си. За д-р Деларош проявите на домашно насилие на юношата понякога са следствие от родителското (предимно – майчиното) натрапване в неговия мир (тършуване из вещите му, подслушване на разговорите му, шпиониране на кореспонденцията, интимничене с него). Това натрапване отнема и минималното лично пространство, от което младежът се нуждае особено сега, в момента на еманципиране от възрастните. Ето защо агресията нерядко е опит на тийнейджъра да вкара дистанция в отношенията с родителите си и да се изтръгне от обсебващата им любов.
Насилието, според психоаналитиците, трябва да се взема под внимание и на него следва да се отговаря, защото то съдържа призив и е търсене на реакция от страна на възрастния. Понякога мерките, които са необходими, са неизбежните раздели на детето и семейството (настаняване в приемно семейство или в интернат). А след като в либерални демократични общества подобни специализирани инструменти са факт, не е ли време да запитаме какво се случва с тях у нас? Или е крайно “неуместно”, когато се обсъжда деинституционализирането на изоставените от родителите им деца, да разравяме темата за бъдещето на институциите за девиантни деца? А и навярно, (както е установил и поетът), разровиш ли я – “ще мирише и ще горчи като отрова”…

2008-09-26T09:48:00.016+03:00

Jacquemine Latham-Koenig et dr Patrick Delaroche:
« Parents, osez-dire non ! »

Jacquemine Latham-Koenig

dr Patrick Delaroche

En résumé: Dans la famille actuelle, les parents veulent être aimés et n’osent pas interdire, les pères se réfugient dans des valeurs maternelles, les pathologies d’adolescence sont surtout celles de l’addiction. La société démolit artificiellement les rôles des sexes, les hommes se féminisent, les femmes veulent un homme qui ne soit pas trop macho, mais qui lui fasse bien l’amour, quand même
Carte de visite :
Le nom de Patrick Delaroche - psychiatre et psychanalyste français n’est pas tout à fait inconnu à nos lecteurs et à l’auditoire bulgare en général : nous avons déjà publié des interviews avec lui dans la presse bulgare ; deux de ses livres, adressés aux parents et aux spécialistes, sont traduits en langue bulgare. Et pour le milieu professionnel, d-r Delaroche reste l’une des figures grâce auxquelles s’est réalisée l’introduction et la diffusion de la psychanalyse en Bulgarie aux années 90. Dr Delaroche et Jacquemine Latham-Koenig (psychanalyste, psychologue de formation) ont dirigé ensemble plus de 30 ans l’Hôpital du jour pour adolescents à Ville d’Avrey en France.
- Est-ce qu’il y a des problèmes typiques de l’adolescence, provenant de notre modernité ?
Jacquemine Koenig :
- Les structures psychiques restent structures et je pense qu’ il n’y a pas de nouvelles pathologies au sens fondemental de structure. Simplement – ça prend des formes différentes, les symptômes de chaque époque prennent les formes de l’époque. Je pense que les symptômes utilisent ce qu’il y a de contemporain. Les adolescents sont très près, très sensitifs à ce que la société propose. L’hyperactivité par exemple est quelque chose dont on parle partout, et, bien, les ados l’utilisent. Ou les formes dites « d’états-limites », qui sont des formes atypiques comme ça et où il est difficile ensuite de repérer la structure dont il est question. Effectivement, les adolescents vont utiliser ce qui est dans l’air du discours dominant, dans l’air de l’idéologie dominante.
Patrick Delaroche :
- Je suis d’accord. Actuellement il y a une facilitation pour tout ce qui est l’objet de consommation - internet, le MP3, ces trucs-là qui font que maintenant on n’est plus un ado sans objet et sans quelque chose qui marche seul, qui fonctionne tout seul. Ça donne une espèce d’autoérotisme généralisé et il y a aussi une recherche de plaisir, que je trouve, moi, facilitée par des parents d’une manière très exagérée : maintenant ils vont tous aux sports divers, ils ont tous des marques sur leur dos, pas seulement les enfants des familles riches, mais ceux des familles moyennes aussi. Ils ont propension au plaisir et à la recherche immédiate du plaisir. Et ce qu’on observe comme pathologies actuellement ce sont les pathologies d’addiction. Pas seulement le haschich, parce que c’est encore rare à ce moment, grâce à la repression, mais par contre on trouve des adolescents qui s’alcoolisent en groupe, d’une manière extrémement ludique, d’une manière très adolescente, bien sûr, mais qui fait craindre qu’ils ne deviennent alcooliques plus tard, parce qu’ils ne se rendent pas compte qu’ils exagèrent. Et il y a beaucoup d’adolescents qui, par exemple, sortent et rentrent tard, ne sont plus contrôlés par leurs parents, ils deviennent incontrôlables et se justifient à cause du fait groupal adolescent, c.à.d. que comme les autres font comme ça, il n’y a pas de raison qu’ils ne le fassent pas. Et les parents se trouvent désarmés par cet argument, parce qu’ils ne veulent pas que leur ado soit marginalisé par les autres. Et il ne faut pas oublier, non plus, l’addiction aux jeux vidéo, qui devient quelque chose infernale et detruisant.
- Selon l’une de vos thèses, dr Delaroche, l’agresssivité est maladie de la société de consommation, puisque les produits qu’elles expose provoquent de la jalousie.
Patrick Delaroche:
- L’agressivité vient, à mon sens, en grande partie de ce qu’on appelle la frustration. La frustration, c’est quelque chose qui, au contraire, deverait rassurer nos ados, puisque c’est en faite de la frustration, du manque qu’on va pouvoir se construire. Mais là, au contraire, la frustration est dénoncée comme quelque chose qu’il ne faut pas avoir. « Ah, il ne faut pas le frustrer ! » - dit-on d’un enfant. C’est un non-sens, en faite la frustration est nécessaire. Et l’étalage des objets, le fait qu’on les expose et qu’on incite à consommer, entraîne, et fatalement, cette fameuse frustration, c.à.d. – quelque chose qu’on deverait avoir, paraît-il.
- Les parents osent de moins en moins sanctionner leurs enfants, peut-être – dans l’intention de rester de « bons parents ».
Patrick Delaroche :
- On retrouve le narcissisme chez les parents, ça veut dire que les parents veulent être aimés de leurs enfants. Ça s’est généralisé pour quelles raisons ? Sans doute parce que eux-mêmes ont souffert d’une certaine carence et ils ne supportent pas que l’enfant puisse penser qu’il n’est pas aimé. Alors, j’explique aux parents, que s’ils veulent être aimés, c’est justement – en interdsant les choses, que l’enfant va les aimer. Pourquoi ? Parce que l’interdiction va produire l’agressivité normale de l’enfant et va lui permettre lui aussi de se détacher, de se séparer des parents. Parce que actuellement les parents veulent être aimés et ils refusent même la séparation, ils font tout pour acheter leur enfant et en faite quand l’enfant veut se séparer, ils ne supportent pas et ils se dépriment. Et c’est à ce moment-là qu’ils ont la surprise de s’apercevoir que moins ils sont interdicteurs, plus les enfants les méprisent et ne les aiment pas.
- Dans l’un de vos livre, dr Delaroche, vous écrivez que « être parent – ça nécessite des qualités psychologiques que pas tout le monde possède ». Seriez-vous d’accord avec l’écrivain Bernard Werber que « parent c’est un métier dans lequel il est impossible de réussir, il faut se contenter de faire le moins mal possible » ?
Patrick Delaroche :
- C’est presque impossible et d’ailleurs, en Angleterre on a fait des écoles de parents pour prévenir la délinquance - on envoie les parents des enfants délinquants à l’école. Et chose curieuse – ça marche assez bien. Pourquoi ? Parce que actuellement les parents n’ose pas intervenir et le fait de les aider, de leur expliquer - qu’ils ne soient pas douteux et qu’ils acceptent que leur enfant les déteste, que leur enfant se sépare d’eux, et bien – quand on leur explique ça, il y en a qui comprennent.
- Mais l’idéologie psychologique dominante est tout à fait au contraire.
Patrick Delaroche :
- Oui, elle favorise les mères. La psychanalyste française Françoise Dolto défendait les pères, mais elle n’était pas trop entendue.
Jacquemine Koenig :
- Et curieusement, les pères deviennent de plus en plus maternants, ils ont une position maternelle, pas paternelle. On voit beuacoup ça chez les jeunes parents.
Patrick Delaroche :
- Les pères revendiquent à la fois d’avoir tous les avantages de la mère et du coup ils veulent être aimés comme la mère, c.à.d.qu’ils ne cherchent même plus à se faire obéir. Donc, j’explique aux pères – vous n’êtes pas des mères bis.
- Mais on constate une certaine feminisation des hommes par rapport à leur propre corps aussi.
Patrick Delaroche :
- Bien sûr. L’homme étant dévalorisé comme homme, il va se réfugier dans des valeurs maternelles et féminines et il y trouve certains avantage. Très souvent ce sont les hommes qui sont homosexuels ou bisexuels. Mais il y a aussi les nouvelles sexualités, toutes ces nouvelles apparences, c.à.d. – on veut apparaître à ce que veulent les femmes. Que veut la femme ? Je vous dirai ce que veut la femme actuellement. Elle veut un homme qui ne soit pas viril extérieurement, mais qui lui fasse bien l’amour. Qui ne soit pas trop « macho », mais qui lui fasse bien l’amour, quand même. Donc, c’est un peu paradoxal.
- Et alors – où est-ce que peut s’abriter la femme dans ce monde de valeurs destabilisées?
Patrick Delaroche:
- Mais la femme est un peu masculinisée. Vous avez deux sortes de féminisme. Vous avez le féminisme qui dit: « les sexes sont égaux.» Ça aboutit à des contrats pour certains couples où chacun se partage les tâches ménagères au minimum près – il y a un qui fait la vaisselle un jour, l’autre qui fait la vaisselle le lendemain. Enfin, c’est un couple, je dirais, pas homosexuel (parce qu’il ne fonctionne pas forcément comme ça ), mais c’est un couple unisexuel, on peut dire. Ce n’est pas même couple, ce sont vraiment des associés. Et puis, vous avez le « vrai » féminisme qui dit que la femme doit être défendue comme telle et dans le respect de son sexe et l’homme lui, aussi. Le psychanalyste Michel Schneider parle beaucoup de la féminisation des pères et qu’un peu de machisme fait du bien. Parce que il y a des femmes qui aiment bien avoir des hommes qui ne sont pas trop machos, mais qui soient un peu hommes, c.à.d. – qui soient différents de la femme. Et on assiste actuellement à une démolition des rôles classiques, qui est une démolition artificielle, par la société. Vous avez maintenant des journaux masculins qui viennent d’éclore à Paris, tout à fait à l’image de la presse féminine et qui ciblent un homme qui est plutôt féminin et maternant. Et ça se prolonge dans des pratique qui sont encore interdites actuellement en France (comme les mères-porteuses), mais comme c’est permis dans les pays périfériques, ça va arriver. Je ne sais pas où vous êtes, en Bulgarie, mais ça arrivera. Et on essaie d’annuler quoi ? D’annuler la différence des sexes, c.à.d. pour nous, dans notre jargon – la castration. On oublie que la castration est valable pour les deux sexes.
Jacquemine Koenig :
- Cette espèce d’unification des sexes, ça tend à essayer d’annuler, à essayer de faire fi à cette question. Parce que au fond, la castration, c’est quoi ? – c’est que la rencontre avec l’autre est toujours ratée, toujours manquée. Or, tout ce qui idéologiquement circule aujourd’hui, c’est qu’elle pourrait réussir et que le malentendu n’existe plus.
- Vous insistez sur la nécessité qu’un enfant soit élevé par deux personnes, par deux parents, pas obligatoirement les siens, mais qui impliquent la fonction maternelle et la fonction paternelle. Certes, aujourd’hui la famille est dévalorisé comme institution, beucoup de mères préfèrent élever seules leur enfant, on constate l’instauration du phénomène « famille homoparentale ».....
Patrick Delaroche :
- Premièrement, ce n’est pas facile pour une femme d’élever seule un enfant et ce n’est pas par hasard qu’elles viennent consulter souvent, parce qu’elles ont besoin de ce regard de l’extérieur, elles ont besoin d’un appui, même s’il est épisodique.
Et deuxièmemt, nous ne sommes pas des moralistes, nous sommes des psychanalystes. Quand les patients viennent me voir (y compris – des couples homoparentaux), j’essaie de les aider de résoudre leurs problèmes, mais je ne leur dirais pas qu’il faut ou qu’il ne faut pas faire ceci ou cela. C’est vrai qu’on observe à ce moment de plus en plus de couples homoparentaux et ce qui est curieux, c’est que l’enfant lui-même essaie de fabriquer du père et de la mère, c.à.d. – des opposés. J’ai vu comme ça un enfant de 6-7 ans qui était fabriqué par une mère porteuse et qui avait deux papas. Donc, je joue son rôle dans un jeu de rôles que je fais souvent avec des enfants et je lui dis : »Ça va très bien pour moi, sauf que j’ai deux papas. » Et l’enfant, prend une feuille de papier, il fait semblant de prendre une ordonance et à ce moment, dans le rôle du docteur, me dit : « C’est pas grave, je vais te préscrire une maman, elle n’est pas parfaite, mais quand mème... »
Cet enfant avait des difficultés à l’école, parce que les petits camarades se moquaient de lui. Mais le problème était plutôt le divorse qui allait s’installer entre ces deux messieurs, un divorse qui n’était pas appelé divorse, parce qu’il n’y avait pas de mariage, mais n’empêche pas que du coup l’enfant est attaché aux deux et puis, s’ils ne s’entendaient plus, ils n’aurait plus le droit de visite à celui auquel il était plus attaché, celui qui était plus maman. Plus maman, plus papa – peu importe. Donc, vous voyez les problèmes qui se posent à nous, les gens font ce qu’ils veulent, ils le font plutôt bien, plutôt mal, comme chacun, ils se débrouillent et nous, on n’est pas là pour juger.
Jacquemine Koenig :
- Et on n’a pas de prescription là-dessus. On rencontre des personnes imminément singulières.
- Mais quand même – prescrivez-nous quelques renseignements pour ne pas échouer aux essais d’être de bons parents.
Patrick Delaroche :
- Je ne peux pas vous donner de telles recettes, par contre Freud dit quand même des recettes pour faire son enfant le plus névrosé possible. Il explique que le meilleur moyen pour le rendre le plus névrosé possible, c’est d’être trop gentil avec lui. Gâtez vos enfants et vous verrez que c’est le meilleur moyen de transmette la névrose de parents aux enfants. L’excès de tendresse parentale est malfaisant, explique Freud, car il gâte l’enfant et le fait incapable plus tard dans sa vie de se priver d’amour pour une certaine période ou de se contenter de moins de quantité d’amour.
Jacquemine Koenig :
- C’est au fond les empêcher à désirer. Parce qu’on répond à leur demande immédiatement, comme si elle devait être satisfaite. Donc, ça ne laisse pas place au désir.
- Je vais reformuler votre conseil par le titre de l’un des livres de dr Delaroche : « Parents, osez-dire non ! » c.à.d. – n’ayez pas peur d’interdire. Et de sanctionner. En cas de besoin, bien sûr.
Patrick Delaroche :
- Il ne faut pas punir l’enfant de quelle que façon ce soit, sans qu’il sache pourquoi, sinon c’est stupide. Il faut prévenir l’enfant, formuler tout d’abord l’inerdit. Si on n’a pas dit « no », sanctionner à ce moment est ridicule. Et il faut attendre que l’interdit soit transgréssé, pour sanctionner. Mais c’est dès la première fois qu’il faut réagir, si on n’a pas réagi dès la première fois, on est fichu, c’est comme ce qui se passe dans une classe avec un professeur – ce qui compte, c’est la première heure, si la première heure il ne maintient pas son autorité, il va se faire ensuite dévoré.
- Pourquoi Freud affirmait que « psychanalyser est difficile à l’homme » ?
Patrick Delarche :
- Parce que les moments où le psychanalyste peut intervenir sont rares, finalement....
Jacquemine Koenig :
- D’une part, et d’autre part – on ne peut le savoir que l’après-coup ce que ça produit.
- Mais quand même – on va chez les psys, dans l’attente d’aboutir au bonheur.....Mais qu’est-ce que c’est, le bonheur ?
Patrick Delaroche :
- Je ne peux pas définir ce que c’est le bonheur, mais ce que le bonheur n’est pas. Ce que le bonheur n’est pas – c’est la jouissance. Ce n’est pas le plaisir pour le plaisir. Le bonheur – c’est de pouvoir désirer, justement....
- Le bonheur – c’est continuer à désirer ce qu’on possède, comme dit Saint Augustin.
Patrick Delaroche :
- Le mot de Saint Augustin est très joli, parce que effectivement désirer ce qu’on a, ça veut dire – considérer ce qu’on a comme ne l’ayant pas. C’est ça le secret du bonheur, c’est de pouvoir poursuivre, de pouvoir continuer à désirer. Et puis, je crois que c’est Confucius qui dit : « On cherche le chemin du bonheur, sans savoir qu’on est dessus. »
PS Texte publié dans la presse bulgare

2008-09-03T18:44:00.011+03:00

Жакмин Кьониг и Патрик Деларош:
Родители, осмелявайте се да казвате:"Не!"

Жакмин Латам-Кьониг

и д-р Патрик Деларош:

В съвременното семейство родителите се стремят да бъдат обичани на всяка цена и се страхуват да забраняват на децата си, бащите се оттеглят в майчини ценности, а преобладаващите юношески патологии са тези на пристрастяването. Обществото днес изкуствено разрушава класическите роли на половете, мъжете се феминизират, а жените търсят партньор, който не е мачо, но умее добре да прави любов, все пак

Визитка:
Името на френския психиатър и психоаналитик Патрик Деларош не е съвсем непознато на нашата аудитория. В последните 12 години съм публикувала периодично разговорите си с него в пресата, а две от книгите му, предназначени за родители и за специалисти, са преведени и на български. За професионалните среди пък д-р Деларош е една от фигурите, на които дължим проникването на психоанализата у нас през 90-те години. Заедно с психоложката Жакмин Латам-Кьониг той ръководи повече от 3 десетилетия Специализиран дневен център за юноши в град Вил д’Авре, Франция. При последното посещение на двамата психоаналитици в София отново разговаряхме за трудностите, пред които ни изправя развитието на модерното общество.
- Има ли типични проблеми на юношеството, произтичащи от нашето съвремие?
Жакмин Кьониг:
- Психическите структури си остават психически структури и в този смисъл не мисля, че констатираме нови патологии. По-скоро те се проявяват под друго изражение, симптомите така да се каже “приемат”формите на своето време. Юношите са особено чувствителни към онова, което обществото им предлага, което е във въздуха, което е в изказа и в доминиращата психологическа идеология. Хиперактивността е нещо, за което навсякъде се говори и юношите един вид го “използват”. Както и прословутите “гранични случаи” – онези атипични форми, в които ни е трудно да определим диагнозата и да посочим психическата структура, за която става въпрос.
Патрик Деларош:
- Съгласен съм. Съвремието предлага крайно улеснен достъп до всякакви предмети за консумация. И няма юноша, който да не допълнен, да не е екипиран с нещо, коeто функционира самò - интернет, МР3 и пр. Това създава особен вид генерализиран автоеротизъм, както и стремеж към удоволствия, към търсене на незабавното удоволствие. Всичко това се поощрява прекомерно и от родителите: децата им практикуват всевъзможни спортове, носят маркови дрехи – даже и онези от незаможните семейства. И патологиите, които отчитаме днес, са патологии на пристрастяването. Нямам предвид само хашиша, който е забранен, но и факта, че все повече юноши се алкохолизират групово. Те го правят, разбира се, по свой, типичен за възрастта си начин, като игра, но не си дават сметка, че прекаляват и рискуват да се превърнат утре в алкохолици. Много от децата се прибират късно у дома, не са контролирани от родителите си и оправдават това с груповото юношеско действие, т.е. – след като останалите го вършат, няма основание и аз да не го правя. А родителите от своя страна се чувстват обезоръжени от подобен аргумент, понеже не искат детето им да се маргинализира, да се декласира от останалите. Не можем да не споменем и пристрастяването към компютърните игри, което се превръща в нещо непоносимо и разрушаващо.
- Според една ваша теза, д-р Деларош, агресивността е болест на консуматорското общество, понеже продуктите, които общодостъпно излага, провокират ревност.
П. Д.:
- Според мен агресивноста в голяма степен се предизвиква от фрустрацията. А тя би следвало, наопаки – даже да успокоява юношите, защото в действителност именно от нея, от липсата, ние се изграждаме. Обаче днес, напротив – фрустрацията е обявявана за нещо, което в никакъв случай не бива да се изпитва. Препоръките са “в никакъв случай да не се фрустрира детето!” и родителите се притесняват да не го сторят. Това е нонсенс, всъщност тя е необходима. А фактът, че излагаме продукти и че насърчаваме те да се потребяват, да се консумират, довежда до тази прословута фрустрация, до онова, което изглежда, че всъщност би трябвало да изпитваме.
- Родителите все по-малко дръзват да санкционират децата си, може би в желанието си да останат “добрите родители”.
П. Д.:
- Забелязваме определен нарцисизъм у родителите, т.е. – те искат да бъдат обичани от децата си. Това е много разпространено явление, вероятно защото част от тях са изпитвали в детството си известна афективна липса и сега не могат да понесат идеята, че собственото им дете може да си мисли, че не е обичано. И аз се принуждавам да обяснявам на родителите, че ако искат да бъдат обичани от децата си, то те трябва и да им забраняват. Защо? Защото забраната ще породи нормалната агресивност на детето и ще позволи то да се отдели от тях. А сега родителите искат на всяка цена да бъдат обичани и правят всичко възможно, за да “купят” детето си. И когато то поиска да се отдели от тях, те не могат да го понесат и се потискат. Впрочем, точно в този момент родителите с изненада констатират, че колкото по-малко са били забраняващи, толкова повече детето им не ги зачита, пренебрегва ги и не ги обича.
- В една от вашите книги прочетох, че да бъдеш родител се изискват психологически качества, които не всички притежаваме. Ще се съгласите ли и с известния писател фантаст Бернар Вербер, че “родителстването е непосилно за справяне изкуство и трябва да се задоволим с това да причиним най-малкото възможно зло”?
П. Д.:
- Почти невъзможно изкуство е, да. И впрочем именно с цел да се намалят престъпните младежки прояви, в Англия съществуват училища …. за родители. Родителите на подобни деца се изпращат на училище. И куриозно, но въпросният механизъм сработва доста добре. Защо? Защото сега родителите не смеят да се намесват. И фактът, че там те са подкрепяни, че са подпомагани, че им е обяснено да не бъдат колебливи, слаби, несигурни, да приемат, че детето им няма да ги понася, че ще ги мрази, че ще иска да се отдели от тях, е има някои, които могат и да чуят и да го разберат….
- Но господстващата психологическа идеология е точно противоположната…
П. Д.:
- Да, тя фаворизира майките. Френската психоаналитичка Франсоаз Долто защитаваше бащите, но тя не бе много чута.
Ж. К.:
- И парадоксално, съвременните бащи стават все повече материнстващи, те заемат майчинска, а не бащинска позиция. Наблюдаваме го често сред младите родители.
П. Д.:
- Бащите претендират за всичките авантажи на майките, вследствие на което искат да бъдат обичани като майки, т.е. те вече не се и опитват да накарат децата си да им се подчиняват. И на мен ми се налага да обяснявам на бащите – вие не сте дубликатна майка, майка “бис”, майка номер 2, вие сте бащи!
- Но забелязваме известна феминизация на мъжете и по отношение на собственото им тяло.
П. Д.:
Разбира се. След като позицията на мъж е обезценена, той се оттегля и приютява в женски и майчински ценности и в това даже открива известни предимства. Често именно мъжете са хомо - и бисексуални. Новите сексуалности или новите привидности са всъщност да се изглежда така, както го искат жените. А какво искат жените? Ще ви кажа какво искат те. Жените сега искат партньор, който наглед да не е прекалено мъжкарски, който да не е мачо, но който да умее добре да прави любов, все пак. Това е малко парадоксално.
- А къде да се приюти жената в тези дестабилизирани ценности?
П. Д.
- Жената малко се е маскулинизирала, да. Има два вида феминизъм. Първият пледира, че половете са еднакви. Приложен на практика към живота на двойката, това наподобява на контракт, сключен помежду им, при който задачите се разпределят до най-малката подробност - единият ще мие чиниите днес, другият утре и пр. Това не е хомосексуална двойка (понеже тя не функционира на същия принцип), а унисексуална двойка. И даже не двойка, това са двама съдружници. Има го и “истинският” феминизъм, който защитава жената като такава, с необходимото уважение към нейния пол, също както и към мъжа, впрочем. Съвременният френски писател и психоаналитик Мишел Шнайдер пише много за феминизацията на бащите и счита, че известна доза “мачизъм” не е излишна. Защото някои жени предпочитат мъже, които не са мачо, но все пак искат те да бъдат и малко мъжествени, т.е. – да се различават от тях. Днес наблюдаваме как обществото изкуствено разрушава класическите роли на половете. В Париж процъфтяват мъжки вестници, които са напълно по образ и подобие на женската преса, те се прицелват именно в материнстващия и малко феминизиран мъж. Това явление намира своето продължение в процедури, които още не са позволени у нас, но доколкото са разрешени в периферните ни страни, мисля, че и те ще ни споходят – феномена “майки - носачки”, т.е. жени, които отдават утробата си под наем. Не зная докъде сте вие в това отношение в България. А какво цели всичко това – ами да анулира различието между половете, т.е за нас, казано на нашия психоаналитичен жаргон – кастрацията. Забравя се, че кастрацията е валидна и за двата пола.
Ж. К.:
Унифицирането на половете се опитва да пренебрегва, да анулира този въпрос. Защото, в същината си, – какво е кастрацията? Ами това, че срещата с другия претърпява неуспех, че тя е винаги пропусната, винаги неосъществима. Ала онова, което идеологически циркулира днес е, че тя би могла да успее и че не-разбирането повече не съществува…
- Вие настоявате, че е необходимо детето да се отглежда от двама родители, две личности, не непременно неговите, но които да осъществяват майчината и бащината функция. Днес семейството е обезценено като институция, много майки предпочитат сами да отглеждат децата си, в ход е явлението еднополово семейство.
П. Д.:
- Не е лесно за майките сами да отглеждат децата си. И те често идват да се консултират с нас, защото имат нужда от страничен, външен поглед, имат нужда от подкрепа, дори и да е епизодична. Но ние не сме моралисти, а психоаналитици. Когато при мен дойдат пациенти, аз се опитвам да им помогна да разрешат проблема си, но не бих им натрапвал какво трябва или не трябва да правят. Вярно е, срещат се все повече еднополови семейства и любопитното е, че самòто дете в тях се опитва да си “изфабрикува” майка и татко, т.е. две противоположности, две различности. Неотдавна ме посети 6-годишно дете – износено от майка, за каквато ви споменах одеве, то се отглеждаше от двама мъже. По време на консултацията, в игра на роли, при която аз приех неговата, а то моята, му казвам: “При мен всичко е наред, освен, че си имам двама татковци.” А то взе един лист вместо рецепта и от позицията на лекар ми казва: “Няма страшно, ей-сега ще ти предпиша една майка. Тя не е идеалната, но все пак”. Това дете, разбира се, имаше проблеми в училище, където останалите му се подиграваха заради семейното положение. Но същинският проблем по-скоро беше така нареченият развод (или по-скоро раздялата, защото юридически брак не се бе състоял), който предстоеше между двамата господа, които го отглеждаха. И че ако те не се разбират, то ще бъде лишено от възможността да се вижда с този, към когото е по-привързано, който беше “по-майка”. “По-майка”, “повече баща” – какво значение, всъщност? Така че виждате проблемите, които се представят пред нас, с които хората се справят по своему - къде по-добре, къде не толкова (както всички нас, останалите, впрочем)… И ние не сме съдници.
Ж. К.:
- И нямаме готови предписания. Срещаме неминуемо уникални, своеобразни личности и съдби.
- И все пак – предпишете ни някой съвет как да не се провалим в опитите си да бъдем добри родители.
П. Д.:
- Такъв не мога да ви дам. Но мога да ви кажа “най-доброто” средство, за да невротизирате детето си - бъдете възможно най-мили с него, глезете го прекомерно! Прекалено голямата родителска нежност е вредна, обяснява Фройд, защото разглезва детето и го прави неспособно да се отказва временно от любов в по-късния си живот или пък да се задоволява с по-малко любов.
Ж. К.:
В същината си по този начин възпрепятствате детето си да желае, защото отговаряте незабавно на неговото искане, сякаш то трябва да бъде удовлетворено. А така не се оставя пространство за желанието.
- Ще преформулирам съвета ви със заглавието на една от книгите на д-р Деларош: “ Родители, осмелете се да кажете “не!” Т.е. не се страхувайте да забранявате. И да наказвате. При нужда, разбира се.
П. Д.:
- Детето не бива да се санкционира по какъвто и да било начин, без да знае защо, в противен случай би било нелепо. Затова родителите трябва най-напред да формулират словесно забраната, да предупредят детето си, да му кажат “не”. И едва след като забраната бъде престъпена, тогава да наказват. Но от първия път, в който детето наруши правилото, следва да се реагира. Ако родителят не го направи, е изгубен. Също като в клас - онова, което има значение, е как е протекъл първият час. Ако през първия час учителят не е успял да удържи авторитета си, той просто ще се провали.
- Защо Фройд е казвал, че да се психоанализира е непосилно за човека?
П. Д.:
- Защото моментите, в които психоаналитикът може пряко да се намеси в живота на пациента, са рядкост, все пак…
Ж. К.:
- Това от една страна. А от друга – какво ще се получи, можем да го разберем само впоследствие.
- И все пак хората се обръщат към вас, защото очакват, че това ще им помогне да постигнат щастието. Ала какво е то?
П. Д.:
- Не мога да дам дефиниция за щастие, но мога да ви кажа какво не е щастие. Щастието не е наслада. То не е удоволствие заради самото удоволствие. Щастието, в крайна сметка, е да можеш да желаеш.
- Или, както е казал Свети Августин: “Щастието е да продължаваш да желаеш онова, което притежаваш.”
П. Д.:
- Намирам за много хубави тези думи, защото да желаеш онова, което вече имаш, означава да го уважаваш така, сякаш го нямаш. В това е тайната на щастието - да можеш да продължаваш да се стремиш, да можеш да продължаваш да желаеш. Струва ми се също, че Конфуций е казал, че ние търсим пътя на щастието, без да знаем, че се намираме на него.

РS Неотдавна седмичникът "Всичко за жената" публикува редактиран вариант на този текст.

2008-08-21T07:34:00.007+03:00

Serge Bédère:« Une part de la violence est inhérente à l’enseignement »

Serge Bédère est docteur en psychologie, professeur à l’Université et psychanalyste. Il travaille dans un hôpital psychiatrique et dans son cabinet privé à Bordeaux. Il y a 20 ans, il a participé à la mise en place du premier en France lieu d’accueil “Enfants-Parents” dans le cadre de séparation du divorce conflictuel. Géré par une petite association discrète, ce lieu accueille 50-60 familles par samedi, pour des rencontres réglementées par une ordonnance d’un juge. Ainsi pour quelques heures ou pendant toute la journée, les enfants y viennent voir le parent avec lequel ils ne vivent pas, duquel ils sont séparés (notons, de plus en plus fréquemment – c’est la mère) ou bien - voir ses grands-parents. Suivant le modèle de ce premier lieu, co-fondé par d-r Bédère , on a créé en France à peu près 80 structures pareilles.
Puisque un tel lieu “Enfants- Parents” fonctionne inévitablement dans des conditions conflictuelles, nous avons demandé à M. Bédère de commenter le problème de l’agression des enfants. Et nous avons appris, que quoique différentes, les sociétés bulgares et françaises ont des caractéristiques communes.

L’agressivité des enfants existe, mais je pense qu’elle a toujours existé. Ce qui est compliqué, c’est que si on en fait quelque chose qu’il faudrait gérer, si on la fait exister comme préoccupation de la part des adultes, alors on va avoir beaucoup plus de travail, c.à.d que ça existe dans la mesure où on la fait exister dans un discours ou on essaie de la gérer. Le piège, si on veut la gérer, c’est qu’on va se fixer là-dessus et qu’on va faire une entreprise à gérer la violence.
Je crois que ce qui est important par rapport à ce problème, c’est de restaurer, d’essayer de restaurer en tout cas une parole entre la communauté d’adultes et je pense que cette parole-là a un effet sur la violence que les enfants peuvent produire ou pas. Mon expérience dans ce lieu de rencontres, dont je viens vous parler (qui est un lieu lié à la violence, parce qu’il y a beaucoup de conflits et il y a 15 ans, on avait d’avantages d’épisodes violents, c.à.d. – des passages à l’acte et parfois on faisait intervenir la police), donc mon expérience dans ce lieu montre que depuis qu’on a renforcé le fait de beaucoup se parler entre nous, on reçoit plus de monde, mais il y a beaucoup moins de violence et de situations d’angoisse. Et je pense que la violence dépend beaucoup du climat et que si on arrive à donner un climat d’accueil qui est travaillé entre adultes, qui vraiment se parlent, qui se demandent pourquoi ils sont impliqués dans tout ce qui se passe, je pense qu’alors on peut faire moins exister la violence.
D’autre part je trouve que particulièrement chez nous, en 30 ans, la hiérarchie sociale s’est pas mal dégradée et s’est beaucoup empoisonnée. Il y a 3 décennies, par exemple, un instituteur qui en sortant d’école voyait sur place deux enfants en train de se taper là-dessus, il ne se demandait pas s’il était de service ou pas, s’il était dans ses heures de travail ou pas, il allait les empoigner, il les séparerait et il leur en reparlerait le lendemain. Actuellement, les choses se sont tellement compliquées, que les enseignants seraient en train de dire : « C’est pas dans notre devoir d’école, je ne suis pas dans mes heures de travail, je ne peux pas en parler. »
Je pense qu’il y a aussi une violence qui n’est pas assumée, qui est une violence inhérente aux apprentissages. Je pense qu’apprendre à lire, à écrire – c’est violent. Je pense qu’il y a une part de violence qui est propre de l’enseignement, à l’enseignement, en général – et que quand on apprend à lire, à écrire, on se confronte à des règles, à une certaine impuissance. Et il y a des enfants qui ont toujours pleuré en apprenant une étape d’une explication, parce qu’ils étaient certains qu’ils n’allaient pas y arriver, qu’ils n’y arriveraient jamais, que c’est trop compliqué. Et je pense qu’on ne peut pas édulcorer cette violence-là, elle existe. Et il ne s’agit pas de la renforcer, d’être sadique, mais je trouve que plutôt que de vouloir toujours trouver des méthodes qui vont permettre de tout transformer en jeu, de tout dévier, on peut avoir une attitude du fond plus tranchée, en disant aux enfants : « Oui, c’est difficile, mais on ne va pas te laisser tout seul avec cette difficulté, on va t’accompagner, et puis – tu sais, ce qui savent aujourd’hui, quand ils étaient petits, ils ne savaient pas, non plus, mais ils ont appris, par la suite. » Et je crois que c’est un vecteur de transmission, qui permetterait vite d’assumer la part de violence qui est inévitable quand on apprend quelque chose. Il y a 30 ans, les gens qui sortaient de l’école, savaient tous écrire très bien, savaient orthographier les choses de façon très bien. Actuellement, à travers toutes les réformes que notre système d’éducation a subies, elle produit des enfants qui à l’Université sont incapables d’écrire sans faire des fautes. Il y a un problème, évidemment. Et tout le monde est malheureux – les enfants se sentent trahis par une communauté d’adultes, puisqu’on leur présente des choses sous forme de jeux, sous forme ludique, et à un moment donné on leur dit : « Ça va, on ne va plus vous accompagner ! » Je pense que ça crée de violence et qu’ on a des enseignants qui de leur côté se sont découragés, qui sont déprimés et malheureux, parce qu’ils ont l’impression de dépenser beaucoup d’énergie qui ne sert à rien, s’ils n’arrivent pas au bout de 5-6 ans à apprendre à lire et à écrire aux enfants sans qu’ils fassent des fautes. Donc tout le monde souffre et je pense qu’il y a une violence générée par ça.
On ne peut pas oublier le facteur social, non plus. La France est un pays très attaqué par le chômage, aussi. Autrefois, quand les enfants travaillaient à l’école, ils étaient sûrs d’avoir un métier, même – simplement pour pouvoir gagner leur vie. Actuellement, ils ont tous l’expérience d’avoir des grands frères et des grandes sœurs qui ne trouvent pas d’emploi, des parents qui sont au chômage depuis 5-6 ans. Et beaucoup d’enfants se révoltent contre la parole des adultes, en disant : « On ne peut plus vous faire confiance ! » Et il y a un travail de parole à remanier, une parole très responsable plutôt, qu’une absence de parole. Il faut parler avec les enfants sans leur épargner les difficultés des adultes, sans laisser passer...
Et puis - je ne vois pas pourquoi une communauté d’adultes n’arriverait pas à tenir à bout d’une communauté d’enfants, en leur disant, à certains moments : « Vous êtes des enfants, on vous respecte, mais voilà – il y a des règles, des limites, c’est comme ça, pas autrement, et si vous les franchissez, on ne va pas être d’accord. » Et je crois que ça sécurise les enfants, parce qu’ils ont besoin de pouvoir trouver des repères tranquilles et d’être accompagnés de façon tranquille par des adultes responsables. Sinon, ils tombent dans une position d’insécurité, ils ont beaucoup de mal à retrouver les repères et ça les précipite dans des conduites violentes.

PS Le texte est publié dans le magazine féminin « Béla »

2008-06-28T11:36:00.013+03:00

Серж Бедер, френски психоаналитик:
В процеса на обучение се съдържа и насилие

Визитка: Серж Бедер е доктор по психология, университетски преподавател и психоаналитик. Работи в психиатрична болница и в частния си кабинет в Бордо. Сред основателите е на първия по рода си във Франция център “Родители-Деца”, който подпомага контактите между деца и родители след конфликтен развод в семейството. Ръководено от малка дискретна асоциация, това място приема по около 50-60 семейства веднъж седмично. В него по предписание на съдия за няколко часа или през целия ден детето може да се срещне с родителя, с когото не живее, от когото е разделено (да отбележим - все по-често това е и майката!), с дядовците или с бабите си. По модела на основания от д-р Бедер преди 20 години център, днес във Франция работят още около 80 такива средища. Тъй като подобно място функционира в условията на неизбежна конфликтност, помолихме го да коментира проблема за детската агресивност. И ще научим, че макар и различни като общества, българското и френското имат и общи характеристики помежду си.

Детската агресивност съществува, да, но според мен тя винаги си е съществувала. Струва ми се обаче, че ако я превърнем в нещо, което трябва обезателно да бъде ръководено, то това ще усложни нашата работа. Тук се съдържа клопка – ако искаме да я направляваме, ще се фиксираме върху нея, ще се превърнем на “предприятие за ръководене на насилието”. По-скоро си мисля, че е важно да се възстанови или да се направи опит да се възстанови словото, което циркулира в общността на възрастните и че това ще има ефект върху насилието сред децата, че ще го измести. Например в нашия център за срещи, който определено функционира в атмосферата на остра конфликтност, преди 15 години имаше много повече ситуации свързани с насилие, стигало се е даже и до намесата на полицията. Откакто подсилихме тенденцията ние, възрастните, да разговаряме максимално помежду си, да обговаряме нещата, въпреки че приемаме повече хора, имаме по-малко насилие и тревожни ситуации. Насилието зависи от климата, който се създава – ако той е гостоприемен климат между възрастни хора, които разговарят помежду си, които се запитват по какъв начин са вплетени във всичко онова, което се е случило и се опитват да разрешат нещата, то това ще резултира в намаляване на насилието.
От друга страна ми се струва, че през последните 30 години социалната йерархия у нас в не малка степен деградира и се натрови. Преди 3 десетилетия например, един учител напускайки училище и виждайки, че две деца се бият, нямаше да се запита дали е на служба, или не, дали е в работното му време или не, той би ги сграбчил, би ги разтървал и на другия ден би им поговорил за това. Сега нещата при нас са така усложнени, че учителят по-скоро би си казал: “Това не е наше училищно задължение, аз съм в извънработното си време”. Освен това си мисля, че съществува насилие, което е присъщо на процеса на научаване, което го съпровожда. Защото да се научиш да пишеш, да се научиш да четеш, това не е никак просто и лесно - сблъскваш се с правила, с една известна доза безпомощност. Т.е. съществува някаква частица насилие, която е свързана и присъща на процеса на обучение. И винаги има деца, които плачат, защото са сигурни, че няма да успеят да се справят на определен етап от научаването, че никога не биха се справили, защото е много сложно. Мисля, че няма как да смекчим това насилие и че то ще продължава да съществува. От друга страна обаче не намирам за уместно да се търсят и прилагат преимуществено методи, които превръщат обучението в игра и развлечение. По-скоро би следвало да се подхожда към детето, като му се казва, примерно: “Осъзнаваме, че ти е трудно, но няма да те оставим сам в тази трудност, ще те придружим. А и онези възрастни, които днес имат много знания, когато са били малки, досущ като теб не са знаели, но впоследствие са се научили”. Мисля, че това е един възможен вектор на трансмисия, чрез който да се подпомогне по-бързо да се понесе тази неизбежна част насилие, присъща на обучението.
Освен това, като резултат от всичките реформи, през които премина нашата образователна система, днес тя произвежда деца, които в Университета са неспособни да пишат, без да допускат правописни или граматически грешки. Очевидно има проблем. И всички са нещастни. Мисля, че децата се чувстват предадени от възрастните, които представят обучението под формата на игра, до един момент, в който внезапно им кажат: “Стига толкова, дотук, няма повече да ви придружаваме!” А това поражда насилие. От друга страна и преподавателите са депримирани и обезкуражени, защото имат чувството, че изразходват енергията си напразно, че са се провалили, след като за 5-6 години не са в състояние да ограмотят децата. Хората страдат и аз мисля, че това генерира насилие.
Да не пропускаме и социалния фактор. Франция е силно белязана от безработицата. Някога, когато децата се учеха добре, те бяха сигурни, че един ден ще имат професия, дори и такава, която чисто и просто да им осигурява прехраната. Днес всички деца практически познават печалния опит да имат по голям брат или сестра, които не намират работа, или родители, които са безработни от 5-6 години. Ето защо много деца се бунтуват срещу думите на възрастните, роптаейки: “Не можем повече да ви имаме доверие!” Затова с децата трябва да се разговаря, отговорно, и в никакъв случай да не се подминават трудностите на възрастните с мълчание.
И накрая - не виждам защо една общност от възрастни хора да не е в състояние да отстоява регламентите си пред децата, казвайки им, при нужда, в определен момент: “Да, вие сте деца, ние ви уважаваме, но има правила, има граници, това е така и не може да се постъпва другояче. И ние няма да сме съгласни вие да прекрачите тези граници”. Това придава чувство на сигурност у децата, защото те имат нужда от ясни репери, от ориентири, около които да се структурират. Инак изпадат в състояние на несигурност, на безпокойство, което буквално ги изстрелва в насилнически поведения и действия.

PS Текстът е публикуван и в списание "Бела"

2008-04-23T09:39:00.004+03:00

« La donna è mobile »

Maria Clara Lucchesi-Palli
Marthe Dubreuil
Carte de visiste: Maria-Clara Lucchesi-Palli et Marthe Dubreuil sont psychologues et psychanalystes françaises, qui travaillent à Paris. En automne 2007 elles ont visité Varna pour prendre part dans un colloque franco-bulgare sur les problèmes de l’angoisse. J’ai profité de l’occasion pour leur proposer cet entretien féminin trilatéral.
En résumé :
* Le féminin et le masculin se définissent comme deux altérités qui se rencontrent et se confrontent.
* Pour se séparer de la mére, l’homme va insister sur sa réalisation dans la vie et la compétition. Pour se séparer de sa mère, l’opération la plus efficace pour la fille est de devenir mère.
* La naissance de l’enfant oblige le couple à se repenser autrement; il arrive que l’apparition de l’enfant entraîne une crise dans le couple - quelque chose de la femme se retire de la relation avec l’homme qu’elle aime ; lui, il se sent déstabilisé.
* Chaque femme doit trouver son équilibre à travers les positions différentes qu’elle a à tenir.
* Aujourd’hui les faiblesses des deux sexes sont dévoilées.
* L’amour n’est pas un symbole et au début nous tous en avons besoin.
* Pour vivre, il faut se séparer. À chaque fois.

- Ne pensez-vous pas que notre modernité a dilué les frontières entre le féminin et le masculin ?Et est-ce qu’on peut leur donner une définition ?
Maria Clara :
- Je la conteste tout de suite, votre question, parce que je conteste le «aujourd’hui » . Pour moi, c’est pareil - le féminin et le masculin se définissent toujours de la même façon.
- Ceci dit, si j’utilise le jargon psychanalytique, le féminin - c’est châtré et le masculin – c’est phallique ?
Maria- Clara :
- Non, le féminin et le masculin sont deux altérités qui se rencontrent. Et châtré et phallique - ce sont des symboles. Et utiliser les symboles c’est simplement une façon de représenter la rencontre et la confrontation de ces deux altérités.
- Freud et son disciple Ferenczi pensaient que le complexe de virilité est le noyau de la névrose féminine, notre difficulté d’accepter le fait de ne pas être nées hommes.
Maria Clara :
- C’est vrai et c’est aussi en relation avec l’évolution de la société et l’évolution de la place de la femme dans la société. Rappelez-vous que Freud jusqu’à la fin, après des tâtonnement différents, il revenait toujours au féminin/masculin comme passif/actif. Si on parle du bébé avec sa mère, on dit aussi (comme représentation symbolique de cette mère toute-puissante qui ne manque de rien) « la mère phallique ». Devant cette mère tout bébé est passif et dans cette position c’est la mère qui est masculine. Pour devenir séparé de la mère à un certain moment, il faut que l’enfant devienne un peu phallique, quand même. Donc, la question se pose pour la fille. Avant elle se posait d’une certaine façon puisqu’elle pouvait rester, disons, non-phallique, plus ou moins - beaucoup moins phallique que maintenant, dans la société. Être phallique, ça veut dire – faire des choses, être autonome, séparée et sans la dépendance de l’autre. Mais comme dans le rapport à l’autre masculin elle doit, au contraire, ne pas être phallique (comme vous le dites – châtrée, mais c’est toujours une représentation symbolique), ça pose beaucoup plus actuellement le problème de ce côté-là, du côté affectif-sexuel pour la femme. Avant c’était au contraire, c’était plutôt - continuer dans le non-phallique, donc dans la dépendance à la mère, aussi. On a toujours dit, au fond, dans des siècles, que la fille reste beaucoup plus dépendante de la mère, que le garçon, non ? Et on dit toujours, dans des familles à l’ancienne, que la fille reste en famille en amenant son mari et que le mari – il s’en va, comme fils. Et on voit la représentation phallique de l’homme comme quelqu’un qui s’en va, qui coupe avec la mère, pour pouvoir être phallique. Et c’est pour ça que de l’autre côté les problèmes de l’homme sont plutôt de ne pas avoir coupé et ne pas pouvoir être homme. En simplifiant les choses, on peut dire aussi que pour se séparer de la mère, l’homme va insister dans son fantasme sur ce qui est du coté de l’avoir, et du coté de l’avoir il y a sa réalisation narcissique, sa réalisation dans la vie, la compétition. Quant à la fille, pour se séparer de la mère, l’opération la plus efficace, la plus forte, sans qu’elle le sache, c’est d’avoir un enfant. Et il y a des études statistiques sur la fértilité qui montrent qu’un énorme pourcentage de l’ínfértilité est psychique. Et on voit aussi chez nous patientes, quand elles ont fausses couches, ou des difficultés à devenir mères, que c’est toujours lié à leurs rapports à leurs mères. Et là c’est plus évident que devenir mère, c’est - se séparer de sa mère. Et les femmes enceintes, sans savoir toutes ces théories, elles sentent qu’elles sont en train de se séparer de leurs mères, c’est évident, alors qu’il n’y a pas de raison rationnelle. Il y a même des mères tellement invasives, qu’elles vont assister à l’accouchement de leurs filles, mais ça n’émpêche pas que dans leur inconscient elles se séparent.
Marthe :
- Eh bien souvent, dans ma clinique, j’ai remarqué qu’elles se mettent à comprendre leurs mères, alors que jusqu’à présent elles ne les comprenaient pas du tout, elles étaient même en opposition : « ma mère m’embête, ma mère est une emmerdeuse », etc. Et tout d’un coup, le fait qu’elles passent à ce stade-là de la séparation et deviennent mères à leur tour, les met à une distance suffisante, pour pouvoir comprendre un peu leurs propres mères. C’est l’effet bénéfique du déplacement.
Maria-Clara :
- Que l’homme ne doit pas faire. Et c’est pour ça que moi, je pense toujours à cette phrase de l’opéra Rigoletto de Verdi : « La donna è mobile, qual piuma al vento » (La femme est inconstante comme une plume au vent). La femme est mobile, pas – immobile, elle est obligée de changer de place, tout le temps, et l’homme – non, c’est ça. C’est souvent une cause de déchirement, de souffrance, etc., mais c’est aussi une cause de grande satisfaction.
- Et quelles sont les malaises actuelles de la femme contemporaine ?
Maria-Clara :
- La société a encouragé du point de vue positif depuis les années 70 l’intégration de la femme dans le monde de travail, et c’est un énorme changement. Et la pilule était un énorme changement aussi pour la liberté de la femme envers sa vie sexuelle. Et ça augmente certaines difficultés de la femme face à l’homme dans sa vie affective et sexuelle. Et d’ailleurs on ne sait pas si avant c’était caché ou pas, mais ce qu’on a remarqué récemment en France, c’est le nombre énorme de femmes battues et les femmes tuées par leurs maris qui les battent. Mais l’experience de ces patientes nous montre, que c’est souvent une tentative déséspérée auquelle elles participent elles-mêmes - de se poser dans un rapport qui puisse être féminin/masculin enfin. Ce rapport est rendu difficile non seulement par la façon dont elles se sentent affirmées dans la société (sans le vouloir plus que l’homme même, par exemple) mais aussi – par une certaine réaction de l’homme devant cette nouveauté qui n’était pas devant lui, il y a un siècle et qui a dévoilé très, très brutalement la faiblesse de l’homme aussi, qui est la faiblesse de tout le monde. Mais quand même, après des siècles où l’homme a pu se maintenir dans une espèce d’armure qui cachait sa faiblesse, maintenant les faiblesses des deux sexes sont dévoilées. Mais au moment où celle de l’homme se dévoile, celle de la femme se met dans l’armure. Et c’est ça qui crée des désiquilibres terribles qui font des fois les réactions - le masochisme féminin, pour affirmer justement qu’elle n’est pas puissante.
Marthe :
- Moi, je dirais, qu’effectivement, le problème de la femme qui est très différent du problème de l’homme, c’est qu’elle doit être mère, amante, et puis – quelque chose d’autre, aussi, – sujet à elle-même. Et que c’est ça qui est finalement quelque chose que toutes les femmes peuvent avoir ou partagent et qui est à solutionner chacune pour soi, pas du tout dans une modélisation sociétale, mais – chacune pour soi. Il faut, effectivement, trouver l’équilibre, toujours, à travers toutes ces positions qu’elle a à tenir, qui sont souvent difficiles à tenir et qui ébranlent aussi l’homme. Parce que bien souvent on voit des couples qui défaillent quand un enfant arrive. Il y a beaucoup de couples en crise à la naissance de l’enfant. Pourquoi ? Parce que il y a quelque chose de la femme qui se retire de la relation avec l’homme qu’elle aime et qu’elle va mettre ailleurs, elle va investir autrement. Il y a rupture. Elle même ne le sait pas, c.à.d. que ni l’un, ni l’autre ne le savaient que ça fonctionnait comme ça entre eux. Mais bien sûr il y a des couples qui négocient très bien l’arrivée de l’enfant, et ce qu'il faut plutôt comprendre - c'est que cette arrivée oblige le couple à se repenser autrement, du fait qu'il y a à faire une place à l'enfant qui n'occulte pas la relation intime qui a été construite, ou pour dire autrement, qui ne détruise pas la relation libidinale du couple.
Ce sont toutes ces positions-là que la femme doit trouver en elle-même à équilibrer, qui sont très différentes pour l’homme, pour finir. Et ça déstabilise les hommes, les renvoie à un sentiment d’impuissance, ils se sentent abandonnés, il y a, je dirais, quelque chose de l’angoisse de l’abandon qui se joue là, et qui les renvoie peut-être à un sentiment d’insuffisance que nous appelons aussi l’angoisse de la castration, à leur problématique par rapport à la castration.
- Y-a-t-il des peurs féminines et masculines ? Je pense à Freud qui disait que la peur de perte d’amour chez la femme est analogue à celle de castration chez l’homme.
Marthe :
- Cette angoisse-là, de perdre, ils la connaissent tous les deux, l’angoisse de perdre l’objet d’amour, l’angoisse de perte d’amour. Et je dirais que c’est commun pour les femmes et pour les hommes. Tandis que chez la femme, cette espèce d’analogie à l’angoisse de castration – c’est l’angoisse de séparation, pas l’angoisse de perte d’amour, parce qu’ils l’ont tous les deux.
Maria-Clara :
- Mais il faut toujours se rappeler que cette fameuse castration dont on parle tout le temps n’est qu’un symbol qui nous sert comme un instrument pour comprendre. Ce qui est à la base de tout, c’est la non toute-puissance de l’homme devant sa destinée, devant la mort. L’amour n’est pas un symbole, c’est la base, puisque c’est par l’amour que la mère ne va pas quitter son bébé et va lui donner à manger. Donc – soit homme ou femme, on a besoin d’amour au début.
- On dit que toute rencontre contient la séparation.
Marthe :
- Notre vie est faite de multitude de deuils, petits et grands. La séparation entraîne un mécanisme de deuil en nous, de devoir se séparer. Je pense que c’est inhérent à notre vie, ça fait partie de notre histoire.
Maria Clara :
- Pour vivre, à chaque foi il faut se séparer, il ne faut pas rentrer dans le ventre, sinon – vous mourrez. (Il y a ce mythe – de rentrer dans le ventre, de se fusionner). Et puis – pour vivre, il faut forcément défusionner, se séparer, à chaque fois.

2008-03-28T08:27:00.035+02:00

Аз съм един международен чужденец

Визитка:

Ако потърсите в интернет, ще попаднете на немалко хора с името “Венцислав Петров”. Но едва ли ще срещнете този, когото искам да ви представя – стига да ме последвате в нашия разговор за балета, изкуството и съдбогонството. Впрочем, потърсете го като “Venti Petrov” – променил е малко името си, защото е трудно за произнасяне в Ню Йорк, където живее и работи вече 17 години. Но бърза да подчертае: “Роден съм в София, живял съм много години тук, говоря български език и никога не съм забравил откъде съм тръгнал”. Признателен е на всичките си учители по класически балет в държавното хореографско училище (сега – Национално училище за танцово изкуство) и особено на първия от тях - Петър Колдамов. Както и на Владимир Докудовски, в чиято New York Conservatory of Dance продължава по-късно специализацията си. Като балетист Венци е гастролирал в повече от 20 щата в Америка, танцувал е на гала спектакли на авторитетния международен балетен конкурс в Ню Йорк. През 1994 г. заедно със Светлана Кейтън-Нобъл (балерина от руски произход с впечатляваща международна биография) основават “Lumière ballet” - едно от трите училища за класически балет на Лонг Айлънд. Годишно с учениците си те поставят около 15 спектакъла. “Forever young” (“завинаги млад”) е едно от определенията, които сам Венци дава за себе си.
В резюме:
* Кариерата на артиста по цял свят е трудна, защото изкуството е навсякъде и навсякъде има талантливи хора;
* Един балетист никога не знае кога е неговият последен спектакъл. Завесата пада - с времето, с годините, с травмите, с проблемите;
* Най-голямата роля за един мъж е да бъде кавалер;
* Главната роля и в класическия спектъкъл, и в семейството, е на жената;
* Америка е страна, в която трябва да се работи много и да се говори по-малко;
* В Европа си оставаш българин, в Америка си един от многото;
* Човек трябва да знае откъде е тръгнал и никога да не го забравя. Иначе личността му се губи, разлива се - ако не държи на корените си, на обичая;
* Съществува една самотност, с която всеки отишъл в чужбина се сблъсква и която трябва да издържи определен срок;

* Колкото повече езици хората говорят, толкова по-малко граници имат около себе си;
* Хората не искат да знаят болката на Ван Гог, те искат да притежават Ван Гог;

- Още през възраждането д-р Иван Селимински нарекъл емигрантите “съдбогонци”. Но дали човек преследва съдбата си, или тя него преследва?..
- Може би ние не знаем…И по-добре е така…
- Случайност или съдба – казват, отговорът никога не е лесен. Тебе случайността ли те заведе в Америка?
- То може би в живота нещо случайно няма. Аз съм човек, който е много любопитен. Може би това е нещото, което ме доведе до Америка. Много хора, много артисти не бих казал че са толкоз любопитни, колкото съм аз. Което е вероятно колкото хубаво, толкова и лошо.
Аз никога не съм делил света на частички. Винаги съм гледал на изкуството като на изкуство в цял свят и ако попадна на артисти, които живеят в Европа, то с удоволствие ще отида да се уча в Европа. Ами това си е реалността, един балетист, ако не може да танцува, една птица ако не може да лети, за какво й е да бъде птица?
- Лесна ли е кариерата на балетист в чужбина?
- Не бих казал, че кариерата на всеки артист, не само балетист, е лесна. Тя е огромен труд, където и да си, по цял свят. Защото изкуството е за всички и е навсякъде. И навсякъде има талантливи хора и всеки се бори сам със себе си, трябва да компенсира по някакъв начин, да намери собствения си баланс, да напредва. Така е поне за мен – аз съм доживотен студент, винаги съм се учил и сега продължавам. За мен е много важен градът, в който живея – Ню Йорк ми дава възможност да прогресирам, или поне да си мисля че прогресирам по някакъв път. Искам да подчертая, че Ню Йорк е в Америка, но Ню Йорк не е градът, който репрезентира Америка. Той сам по себе си е много космополитен град и страшно голям поток от изкуство минава през него, което е важно за всеки артист, който има любопитство. Аз мисля, че всеки един добър артист има любопитство да слага по едно око на нещата, които се развиват в изкуството.
- Разкажи ни за работата си като артистичен директор на балетно училище, за конкуренцията, за учениците…
- В Лонг Айлънд, където живея, има от порядъка на 1000 училища за танци, за всякакви танци. Едно нещо ми направи впечатление в Америка, като пристигнах. В Европа отиваш на определено място, за да купиш хляб, или след това отиваш в месарницата и купуваш месо. А като отидеш в Америка – то е един огромен супермаркет – не трябва да ходиш тук или там, всичко е на място, всичко е измислено, всичко е направено. Казват: "Е, добре, но качеството не е такова, както когато хората си имат и хлебарница, и месарница". Но в действителност ти също си имаш избора. Там също има и хлебарници, и месарници, но ако нямаш време, можеш да отидеш в супера. Продават всички продукти и атрактират повече хора. Така много от училищата по танци слагат под козирката си различни стилове – и хип- хоп и таб и джаз. А ние имаме само един стил – класически балет. На острова сме само 3 училища за класически балет.
Америка е страна, в която човек трябва да работи много и да говори по-малко. В тази страна ти не можеш да избираш от най-най-хубавото и с него да работиш. Просто не е възможно. И трябва да работиш с всеки човек, който има желание, независимо дали той има или няма потенциал за в бъдеще. Такъв е стандартът. Защото имаш собствени разходи, трябва да изплащаш студиото, твое лично задължение е то да работи постоянно, няма държава, която да ти даде пари. И поради тази причина трябва да се занимаваш с всичко – и с преподаване, и с постановка, ако имаш такъв талант, с много неща. Това си е просто част от дейността. Наши ученици са както 8-годишни дечица, така и възрастни, които намират, че балетните екзерсиси им доставят удоволствие и поддържат формата им по-добре, отколкото да ходят на фитнес. Школата ни е сравнително много млада, имали сме само няколко генерации до този момент и нямаме исторически големи заслуги, да кажем - наши деца да танцуват на световни сцени. Но в момента наша ученичка танцува в Австрия.
От друга страна, изпитваме трудности да привлечем момчета, които да се занимават с балетно изкуство. Не знам как да разрешим този въпрос, защото е по-хубаво и по-приятно, когато двойки танцуват. Все пак мъжкото присъствие допринася друг флейвър (нотка, вкус, аромат - бел.ред.), друга застройка. И все пак - жената си е жена, мъжът си е мъж, това са ролите в живота, в театъра и в историята, и в литературата.
- А ти за каква роля мечтаеш, изобщо - коя е най-голямата роля за един мъж в балета?
- Труден въпрос. Аз мога да отговоря от своя гледна точка. Бих казал, че най-голямата роля за един мъж в балетното изкуство е да бъде кавалер.
- Кавалер … в човешки смисъл?
- На сцената и зад сцената, защото все пак главната роля почти във всички класически спектакли е на жената. А мъжът трябва да помага, да я поддържа да изглежда красива.
- Но нашите общества са така организирани, че в живота мъжът е на авансцената. А ето, че в балета той трябва да понесе идеята да остане в сянката на балерината…
- Да, така изглежда на пръв поглед. Но човек никога не трябва да забравя романтичния елемент, на чиято основа са създадени балетите от XVIII-и, XIX-и и XX-и век.
В друг аспект от живота, аз току-що прочетох мемоарите на римския император Адриан от френската писателка Маргьорит Юрсенар. Там той твърди: “Досега в моя живот не съм видял едно семейство, което да не се управлява от жената”…
Попита ме за ролята, която желая. За мен най-голямото удоволствие в цялата танцувална кариера е, когато танцувам собствените си работи – моя лична хореография, моя лична идея, която съм изобретил, създал съм я, както съм я видял. Това ми доставя едно от най-големите удоволствия. Защото един балетист не знае никога кога е неговият последен концерт - можеш да се травмираш и край. Занавесата (завесата, от руски, бел.ред.) пада - с времето, с годините, с травмите, с проблемите.
- А какъв е процесът да защитиш пред другите оригиналността на собствената си хореография?
- Първо, аз се опитвам да покажа работата си на колкото се може повече хора. Второ – записвам я на видео с датата на нейното раждане. И трето – в Америка има закони за протекция на артиста и неговите произведения.
Аз съм качил някои от моите работи в интернет, просто хората да гледат, ако имат желание. Въпреки, че много приятели ми казват: “А какво ще стане, ако ги откраднат?”
- Коя е най-скъпата ти награда?
- Да попадам в живота на добри хора, на добри професионалисти, които могат да продължат моя растеж. Хора, които действително имат страст към това изкуство, хора, които са си делегирали целия живот на балета и от които можеш да се научиш.
- Не търпи ли в световен план криза, класическото изкуство? То се адаптира, свежда се до консуматорския вкус, за да бъде смилаемо – балетът се “модернизира”, музиката се комерсиализира - имам предвид изпълнители като “Бонд”, цигуларят Васко Василев и пр…
- Да, бих казал, че класическото изкуство страда, когато хората искат да го направят по-популярно. Но от друга страна – не, защото много творци са създали изкуство на такова високо ниво, че от професионална гледна точка трябва да си някакъв вундеркинд, за да можеш да го постигнеш. Та колко цигулари могат да свирят музиката на Паганини под качество в целия свят? Или да кажем - транслациите на пиано, които Лист е направил и които е много трудно да бъдат изпълнени? А от друга страна, например, мнозина артисти благодарят на Павароти за неговото популяризиране на класическата опера.
- Всяка гилдия си служи с жаргон и разполага с набор от професионални анекдоти и комични моменти.
- Имаме и ние, на няколко езика. По принцип езикът на танците е френски, но балетът се е основал в Италия. Идват при мене след концерти хора примерно и ме питат: “Добре, балерината се казва балерина, а как се нарича мъжът – “балерино?” Или – има неща, които хората отстрани могат и да не разберат. Например - пожеланието преди излизане на сцената: “Break yours leg!” (“ Счупи си крака!”). Ако някой отстрани слуша, може да не го разбере, но артистите в сферата знаят за това, което се казва. Те също така казват, че е лош късмет, ако някой дойде и ти каже “Танцувай много добре!”
- Това трябва да е вид професионално суеверие. Ти суеверен ли си?
- И да, и не. Преди години си мислех: “Ако нещо си забравил, не се връщай обратно, продължавай напред!” Зависи какво е, сега. Ако бързаш, а си забравил важна част от костюма, трябва да се върнеш обратно, за да го облечеш. Сега се опитвам повече да се фокусирам и концентрирам върху нещата. И ако трябва да се върна, ще се върна. А ако трябва да продължа напред, ще продължавам.
- Как гледаш на завръщанията си в България – като на “връщане назад”?
- Аз не идвам много често в България. За 17 години, в които съм зад граница, съм идвал 4 пъти. За мен е много трудно емоционално. Не бих казал, че е връщане назад. Човек трябва да знае откъде е тръгнал и никога да не го забравя. Иначе личността на човек се губи, разлива се, ако не държи на корените си, на обичая.
- Ти си на своеобразен вододел - половината ти живот е минал тук, а другата – отвъд Атлантика. Има ли нещо, с което не можа да свикнеш там, да се адаптираш?
- Единственото нещо, на което не можех да привикна първоначално е, че хората отговарят много автоматично на въпросите, както: “Как сте?” – “Добре, благодаря”. Няма експланейшън (обяснение). И продължават - няма да се оплакват или да влизат в лични проблеми, всеки си гледа бизнеса. Това е нещо, с което трябва да се привикне. Всеки гледа да максимилизира своето си време.
- А от България какво ти липсва?
- От България ми липсват майка ми и сестра ми. Това е една реалност, човек има една майка и затова съм тук сега. Хората никога не си правят сметка, всеки казва: “Искам да замина, искам да замина”. Но никой не разбира самотността, в която трябва да живееш определен срок. Преди да създадеш приятели, някакъв трамплин да съществуваш като личност. Започваш тотално от нулата, градиш лека-полека. Това е една самотност, с която всеки човек, който е отишъл в чужбина, се е сблъсквал. Много хора са я издържали и са продължили напред, а много хора са се върнали и критикуват всичко. Но човек никога не знае с какво ще се сблъска, докато не се сблъска. Гледах едно предаване, в което архитект, построил някаква сграда казва, че най-интересното в нея са сенките, за които не си е давал сметка първоначално, докато я е проектирал. Това най-много го беше впечатлило от собствената работа.
- Намери ли приятели, или са бизнеспартньори?
- Много е трудно да имаш едни добри приятели, приятели, които са просто хора, а не - за някаква ситуация или по някакъв път. Сега имам много добри приятели. Но нещото, от което аз лично страдам и което като казвам на хората тук, те ми се смеят, е, че аз съм “един международен чужденец”. Което е много жалко и иронично. Родил съм се тук и когато ме питат откъде съм, не ми вярват и постоянно ме питат откъде съм… Навсякъде съм чужденец… И това може би е едно от нещата, което ме привлече към Америка. Защото когато отидеш във Франция, там французинът си е французин, но ти си оставаш българин, когато отидеш в Англия – подобно, в Германия – същото. А когато отидеш в Америка, ти си един от многото. Може би това е, което мене магнитно ме привлече там, защото хората не ги интересува откъде си. В Америка всеки има акцент, почти. Страната е страната на емигрантите.
Аз винаги съм искал да бъда свободен. Да ходя, където искам, да виждам, каквото си искам. Всеки иска да има такава свобода. Като Волтер (аз свърших книгата на живота на Волтер, един невероятен философ!), който казва на края:

“Аз не мисля, че някой човек на света е имал такава свобода на езика, каквато аз съм имал през моя живот”. И да можеш да кажеш това на края на живота си, е прекрасно.
- На какъв език четеш?
- На български, на английски, на руски, малко на френски. Не говоря френски език, за съжаление, но съм го учил в училището. Аз бих казал, че колкото повече езици хората говорят, толкова по-малко граници имат около себе си. Поддържам да се учат много езици, защото това сваля граници, когато седнеш на масата по цял свят, да можеш да контактуваш с най-различни, напълно интересни фигури. Плюс това хората казват, че когато четеш определена литература написана на езика, на който е създадена, е много по-валидно, отколкото преводът, който е направен на нея.
- Самият балет е поредица от прекрасни гледки. За тебе коя е най-красивата картина, която си виждал?
- Това е твърде обобщаващ въпрос. Имало е един много добър унгарски художник - Елмир де Хори, който не е могъл да продаде нито една от своите картини. И е рисувал фалшификати, правел е перфектни копия на Пикасо, Моделиани и пр. След години го попитали: “Имате ли картини по музеите по света и дали те са истински?” А той се обърнал и казал: “Колкото по-дълго висят на стените по музеите, толкова по-истински ще станат”. И винаги ми е правило впечатление - каква истина, каква страшна истина се съдържа в това! Защото човек може да прекара целия си живот във фалшивост и без самият да го знае и осъзнава. И всеки път като ходиш в музеи и гледаш картини, се питаш каква е истината… Въпрос на марка… Като в моето изкуство - когато занавесата се вдигне, всичко е като приказка, всичко изглежда невероятно, а какво е зад завесата… никой нищо не знае.
- И не трябва да знае!
- Или - никой не иска да знае. Да гледаме болката на Ван Гог, в каква болка е живял и рисувал. Хората биха ли искали да знаят болката на Ван Гог? Не, те искат да притежават Ван Гог!
- Любими писатели?
О, аз съм бих казал много млад, да имам любимци или въобще да имам мнение на световно ниво… Когато четях “Моят живот в изкуството” на Станиславски, там той разказва за Чехов, който е написал много произведения, изпълнявани от театъра на Станиславски. Но Чехов никога не е стоял като директор на своите си произведения. Станиславски го е питал, например: “Как трябва да изпълним тази сцена?”, а Чехов отговарял: “Аз не знам, аз работя като доктор.”

Post-scriptum: Вече постфактум, когато Венци се прибра обратно в Америка, го попитах защо така и не ми спомена, че е лауреат на бронзов медал от международния балетен конкурс в Ню Йорк през 1990-а г. Ето имейла, който получих:
Po veprosa za medala: biah mnogo mlad i adski vpechetlitelen i New York prosto me pogelna. Ogromnite sgradi, potoka ot hora, neveroiatnata i postoianna energia 24 chasa v den. I kato seberesh tova vsichko na edno i otgore na tova poluchish i medal, prosto ostavash bez dumi i az za tova ne govoria mnogo za medala. Vsichko stana mnogo berzo i mnogo neveroitno. Horata ot concursa v New York se otnesoha i prodeljavat da se otnasiat kem men s goliamo uvajenie. Te me pokaniha niakolko peti da tencuvam na Gala concerti kedeto az tencuvah moia horeographia i mi beshe mnogo priatno. Partniorkata za conkursa prez 1990 mi beshe Diliana Nikiforova – uchenichka na Krassimira Koldamova.
Tolkoz za medala

(Редактиран вариант на текста се отпечатва и в априлския брой на списание "Бела")